— Крадеш ли?
— Аха.
— Какво, в затвора ли ти се ходи?
— Не, навън е по-добре.
— Да не мислиш, че можеш да крадеш, без да отидеш в затвора?
Отново в хор:
— Може!
— Може, може, но ако бъдеш внимателен…
— И в затвора може да се живее.
— А какво ще правиш там?
— Пръстници.
— Пръстници ли? Това пък какво е?
— Татуировка на пръстите.
— А после, когато излезеш от затвора?
— Може в Китай да ида.
— Какво ще правиш там?
— Ще обирам китайците, какво друго!
— Китайците богати ли са?
— Богати са. Идете на Первая Речка и вижте какви неща имат…
— Който пуши — вдигнете ръце.
— Тук всички пушат, чичо.
— А ти, Леночка?
— Аз пуша от седемгодишна.
— Ама тук не ви дават, нали?
— Не ни дават.
— Тук няма тютюн, направо да се пръснеш. Но виж, като излезеш оттук, два месеца направо пиян ходиш.
— А аз един път се напих и ме откараха в изтрезвител…
— А аз веднъж изпих голяма чаша водка и си замезих с кисело зеле… Та ме откараха в болница, стомаха ми прочистваха…
— Така… Значи пиете, пушите… Наркотици употребявате ли?
— Не, наркотиците са скъпи.
— Колко?
— 5 хиляди цигарата.
— „Химката“ е по-малко, 700 рубли за едно дръпване…
И така нататък. Разговорът беше дълъг.
Убийствено впечатление ни направи град Забайкалск в Читинска област.
Целият град се занимава с ограбване на железопътните вагони, които идват от Китай. Във вагоните има обувки, цигари, водка, бира, якета, юргани, апаратура, велосипеди…
Крадат предимно деца и юноши.
В деня, когато посетихме Забайкалск, на гарата бяха пристигнали вагони с автомобилни акумулатори. През нощта вагоните бяха разграбени.
Вървим по „улицата на милионерите“ — така се нарича улицата покрай железопътната линия, — много е удобно за крадене и навсякъде се препъваме в акумулатори. Крадците, усетят ли опасност, хвърлят плячката. Ето върви момче с акумулатор под мишница, видя милиционерската газка, хвърли плячката през оградата в картофената нива и побягна.
Ходим с оперативните работници и събираме краденото. Отвориш вратата в някой сайвант или барака за дърва, а там — цял склад. Отворих случайно вратата на някакво сайвантче — майчице мила! Три трупа! Единият — вече разложен, с червеи в очните кухини.
Гледам — и милиционерите, и началникът на милицията са в недоумение.
— Откъде са труповете?
По-късно стана ясно, че са били намерени през нощта. Прибрали ги от степта, от релсите… Сложили ги в сайванта…
Не само забайкалските деца ограбват вагоните.
Тук пристигат и от други градове, дори от Москва.
Разговарям с деца от град Борзя, разположен недалеч от Забайкалск. Пристигнали са за два дни — да покрадат малко от вагоните. Момчета и момичета от 10 до 14 години. Уплашени са от нещо. Оказва се, че е станало нещастие.
Останали да нощуват както обикновено във вагона. Вечерта си пийнали здравата… Питам най-малкия:
— Ти колко изпи?
— Три бутилки китайска бира.
На един му станало лошо.
„Ще изляза на въздух.“
Излязъл, заспал на релсите и го прегазил влак. Отрязал му главата.
Питам децата:
— Видяхте ли другаря си? Замислихте ли се?
— Да. Време е да си седнем… — разсъдително казва едно от хлапетата.
Не, те вече няма „да си седнат“. Когато стане невъзможно да крадат от вагоните (всеки ден подсилват охраната), ще намерят друг начин… Почти всички са без бащи. Всеки от тях помага на майка си.
В Забайкалск се сдобих и с приятел. Максим, на 10 години. Голям ас по вагоните. Сутринта милицията го задържа (носеше чанта с китайски партушини) — тогава се и запознахме. А вечерта неочаквано отново се срещнахме на коловоза. Седнахме на релсите и поговорихме.
— А бе не ти ли омръзна да крадеш?
— Па що?
— Могат да те застрелят.
— Ъхъ! Вчера куршумът ми изсвистя направо над ухото.
— Я не ме будалкай! Кой ще стреля в теб? Пазачът стреля във въздуха…
— Той беше пиян. Вярно казвам, куршумът удари в релсата, на около два метра от мене…