— Пушиш ли?
— Ъхъ.
— Какви цигари предпочиташ?
— „Марлборо“.
— По колко са?
— Във вагон-ресторанта са по хиляда и четиристотин.
— А по колко пушиш на ден?
— Ако е „Марлборо“, по две кутии.
Максим седи и свива в ръцете си хартийки — няколко двестарублеви банкноти.
— Много пари ли имаш?
— Не-е…
— Това ли е всичко? — показвам банкнотите в ръцете му.
— Това? Какви пари са това! — и взе, че хвърли банкнотите. Вятърът ги понесе по релсите.
— Не е хубаво.
— Па що?
— Не е хубаво да се хвърлят пари.
— Па това пари ли са?
— А я кажи, Максим, паричната реформа, обмяната на парите де, засегна ли те?
— Ъхъ. Изгоряха паричките.
— Много ли?
Погледна ме хитро под око.
— А бе говори, аз не съм милицията.
— Половин милион.
— Е защо не ги обмени? Или не ги продаде по-евтино?
— Че кой ще ги купи? Тука всички си имат такива пари.
— Родители имаш ли?
— Майка.
— Работили?
— Болна е.
— Помагаш ли й?
— Ъхъ.
— Колко й даваш?
— Стигат.
— А за себе си купуваш ли нещо? Апаратура там, видео…
— Имаше един китайски магнетофон. Боклук. Поработи един ден и се строши… Виж, купих мотоциклет. Японски.
— Ами ти нямаш книжка. Защо ти е?
— Нека стои.
— А книги имаш ли?
— Па що?
— Па що, па що! Можеш ли да четеш?
— Е…
— Четеш ли някакви книги?
— Ъхъ.
— Какви? Кой писател ти харесва?
Помисли секунда:
— Толстой… Лев.
— Хайде бе! И какви негови книги си чел?
— Всички.
— Всичките деветдесет тома?
— Ъхъ…
Такъв ни беше разговорът с момчето от Забайкалск.
Краденето за децата от Забайкалск е нощна работа. През деня те се трудят като рикши при китайците. Превозват стоките им. Те плащат добре, децата не се оплакват.
Питам:
— Доволни ли сте от живота?
— Доволни сме! — радостно крещят те в отговор.
Ако някой от правителството посети Забайкалск, пред входа на града ще го посрещне надпис: „Благодарим на родното правителство за нашето щастливо детство!“.
Между другото, Виктор Черномирдин за малко не стигна през това лято до Читинска област. Бяхме във Владивосток, когато той пристигна там. Със сто души свита и два огромни самолета…
От Москва за Владивосток не можахме да излетим два дни. В Приморския край нямаше бензин. Нямаше и когато трябваше да излетим обратно. Изобщо не можахме да си пробием път до летището. Всички милиционерски коли и цялото ръководство на края бяха отишли да изпращат премиера. Той идва за един ден. Защо? Какво можеше да се реши за едно денонощие? А колко майки с деца се мъчеха по това време (времето на отпуските) по летищата на страната. Те не можеха да се приберат в къщи — Владивосток не приемаше. Спяха натъркаляни по пода; задух, воня, в тоалетната не можеш да се вредиш — сто рубли се плащаха през лятото за влизане в тоалетна в Домодедовското летище.
Но така и не успяхме да излетим от Владивосток. Решихме да отидем с влак до Хабаровск и да се опитаме да излетим от там. Пристигаме, а той там — Виктор Степанович! С двата самолета, със стоте души свита… И пак само за едно денонощие.
И пак не може да се излети.
Нищо, ние сме печени момчета. Ще идем при командира на отряда. „Помогнете ни!“
— Вижте какво, момчета — обяснява ни той, — сега ще пристигне резервният борд от Москва, опитайте да се разберете с охраната…
— Извинете, кой борд?
— Резервният.
— За кого?
— Как за кого, за Черномирдин!
— Та той си е с два самолета…
— О, господи, така е прието! Когато лети член на правителството, трябва да има един резервен борд.
— Че кога беше това нещо? При комунистите…
Усмихна се:
— А какво се е променило?
— Та вие казвате, че ще пристигне празен борд?
— Празен.
— И празен ще излети обратно?
— Да.
— А пътниците, които не могат да излетят? Жените, децата…
Отново се усмихна тъжно: