Последната услуга на властта анпиловците оказаха на 2 и 3 октомври. По-добър подарък на Елцин от този — да организират безредици по улиците и да тръгнат на щурм към телевизионния център — те не биха могли да направят.
Руцкой ми е симпатичен. С него разговаряхме на тази тема на 27 септември. С депутата Саша Тихомиров се отбихме при него. Той беше вече измъчен и изтощен до краен предел, ядеше в задната стаичка студена супа от термоса. Поговорихме.
„Нима не виждате — каза Саша, — че Домът е обкръжен от червени знамена, че на стените има антисемитски лозунги…“ — „Къде?“ — попита Руцкой. „Е, има, има — продължаваше Саша, — има и такива лозунги. Нормалните хора асоциират парламента с «червените». Те само пропъждат здравите и честните хора…“ Руцкой мълчеше. „Защо не се разграничите от тях? — попитах аз. — Анпилов ще направи обезателно нещо такова, че ще погуби цялото ви справедливо дело…“
„Ето какво ще ви кажа — каза Руцкой. — Ако не бяха Анпилов и неговите хора, никой не би дошъл да защитава Белия дом…“
Да, най-вероятно така щеше да бъде.
Е и какво?
Дори да бяха дошли само две старици, да бяха застанали пред парламента и да бяха казали: „Не! Можете да смажете демокрацията само ако ни смажете нас!“ — ползата би била по-голяма.
Страхът. Гените на страха, вкаран в живия организъм на народа още от Ленин, се пробуждат. Бездействат, но не са умрели. И изпреварвайки събитията, ще кажа, че това, което стана на 4 октомври, ето този извършен с източна жестокост разстрел на парламента, разстрел на жени и деца пред очите на целия народ, цялата тази варварска и дори безсмислена от военна гледна точка акция всъщност далеч не беше безсмислена. Тя означаваше пълна и безусловна победа на режима — отведнъж и на всички фронтове. Избухванията на танковите снаряди вътре в зданието извършиха цял преврат в душата на народа. Той ще запомни завинаги 4 октомври.
Плашат ни с това какво би било, ако на власт бяха дошли ортодоксални комунисти. Не зная какво би било, но виждам какво е сега. Какви ги свършиха преобърналите се комунисти.
По-черно и мръсно дело те вече не могат да извършат. Ако говорим за моралното състояние на народа, той се оказа отритнат много години назад — във времето на най-жестоката реакция.
Хората видяха как убиват хора. Наред, безразборно.
Събуди се с години дремещият у хората страх.
Сега с този народ може да се прави всичко.
Но да се върнем към разговора ни с Руцкой. Каквото и да говорят сега за него, лишения от възможността да отговаря и да се оправдава, не вярвайте. Руцкой никога не е бил „червен“. (Между другото, току-що прочетох в „Известия“ интервю с Андрей Козирев. Руцкой му признал: „Ненавиждам червено-кафявите!“.) Но през последните дни на своя политически живот той беше с тях. По-точно те бяха с него.
Главните събития на трагичната неделя на 3 октомври преминаха покрай мен.
През деня имах подробен разговор с художника Михаил Шемякин. „Вчера бях на Смоленка — разказваше Миша, — видях този народ с метални прътове и камъни… Слушай, страшни хора!“ Помислих малко. „И другите са страшни. Защо, защо тук има толкова много сбирщина? Москва е неузнаваема…“
Връщайки се от Миша, минах през Смоленския площад. Мирно е. Разхождащият се народ идва откъм Арбат до Смоленка, учудва се на войниците с щитове, преградили достъпа до площада, и се връща обратно.
С чисто сърце си тръгнах към къщи. Беше два часа през деня.
В 9 часа трябваше да бъда в телевизията. Преди седмица ми звъняха от името на Дибров и ме поканиха за предаване. След това близо пет дена мълчаха, очевидно съгласуваха въпроса с началството. В събота отново ми звънят — всички са съгласни. В неделя през деня ми звъни асистентката: „Чакаме ви в 9“. „Добре.“
В девет без четвърт наближавам телевизионния център. На улица „Корольов“ — барикада, не пускат. Завих надясно и заобиколих главната сграда отзад. Отново барикада (на средата на пътя е препречено дърво). Двама хлапаци. „Момчета, пуснете ме, имам предаване.“ — „Какво предаване? Там стрелят.“ — „Вие познавате ли ме?“ — „Познато лице.“ — „Пуснете ме да видя!“ — „Е, щом не ви е страх от куршумите, оставете колата в двора и вървете пеша.“ Накрая питам: „А вие, момчета, за кого сте?“ — „Ние… изобщо ние сме против Елцин…“
Момчетата са по на четиринадесет-петнадесет. Нямат нито оръжие, нито прътове. Може пък точно това да са „борци“?