Стигнах до телевизионния център. И в двете сгради е тъмно. Ето ти тебе 45 минути пряк ефир! Пък аз така се бях размечтал.
От време на време някой стреля. Насам-натам се движат бронетранспортьори. Зяпачите обаче са много. Предимно хлапаци, но има и по-големи хора, и жени. А съвсем наблизо, направо на паважа — трупове.
Срещу главния вход на Останкино има будка, нещо от рода на акумулаторните. Там, скрити от изстрелите, има около тридесет души. Притичах дотам. Отново хлапаци. Тогава още не знаех за съществуването на „борците“. Обясниха ми за тях после — от синия екран. Та може би тези бяха „борци“? Но ни оръжие, ни пръти, ни камъни не видях у тях. И съвсем не бяха настроени агресивно.
При тях дойде един скитник:
— Хлапета, палете автомобилите! (Срещу главния вход имаше няколко коли на сътрудници от Останкино.)
Едно от момчетата му отговори гръмко:
— Ама ти, чичо, оказва се, си провокатор!
Разнесе се дълъг трасиращ изстрел. Куршумите минаха на метър от нашето прикритие. „Тъй да се каже, изчезвайте оттук!“
— Стига сте геройствали! — казах на момчетата.
Притичахме при тълпата зяпачи.
После вече, на следващия ден, прехвърлях в паметта си този епизод, спомних си трасиращите изстрели и ме изби студена пот. Ами ако ме бяха уцелили? Вестниците щяха да пишат: „Загина при щурма на Останкино“.
Разбира се, аз не мога да бъда пълноценен свидетел. Доколкото си спомням, главните събития бяха станали преди три часа. Вестниците ги описват като „яростен щурм“.
Случи се истинска трагедия. Загинаха хора. От уважение към паметта на убитите трябва да знаем истината. Кой нападна телевизионния център? Колко бяха нападателите? Кой защитаваше центъра? Колко бяха? Засега няма отговори. А се говорят различни неща. Говори се, че обстрелвали с дълги изстрели невъоръжената тълпа.
Три седмици след събитията, когато в страната започна предизборната кампания, властите разрешиха дозирана гласност. Телевизията все още беше глуха за правдивата информация, но във вестниците, особено в по-малко четените, започнаха да се появяват някакви зрънца истина. Например „Независимая газета“ публикува разказа на Людмила Сурова. Тя и нейният малък син се оказали свидетели на всичко, случило се пред телевизионния център.
Людмила Сурова свидетелства, че срещу телевизионния център изобщо не е имало щурм. Отпред стояли огромните тълпи народ, а генерал Макашов крещял в мегафона груби и просташки неща: „Плъхове, излизайте! Плъхове! Плъхове!…“ Някой от тълпата хвърлил през прозореца на втория етаж пакет с взривно вещество. Силно избухване, пламък… И веднага последвал „ураганен картечен огън от втория и третия етаж на телевизионния център“! По тълпата, по хората. По жените и децата! По онези, които се мъчели да помогнат на ранените, по пристигналата „Бърза помощ“.
(Людмила Сурова е дама и едва ли разбира от взривни устройства. Едва ли това е бил пакет с взривно вещество. Възможно е някой от бесните да е хвърлил през прозореца граната. Ако е така — извършено е сериозно престъпление. Но разбира се, съвсем не значи, че след това трябва да се стреля с картечници по всички наред. — С. Г.)
„Сега вече знам какво е разстрел — пише Людмила Сурова. — Това не може да остави равнодушно никое живо сърце, на която и страна да е то. Но — живо.“
Ако се съпостави свидетелството на Сурова с това, което видях аз самият (голям брой трупове, още неприбрани, бяха главно трупове на юноши), може да се направи извод, че истинската картина няма нищо общо с онази, която ни нарисуваха средствата за масова информация.
След около три дни гости на едно от предаванията бяха бойци от отряд „Витяз“. Може би тъкмо тези, които бяха стреляли по тълпата? Не зная.
Но да предположим, че по невъоръжените хора са стреляли техни другари. Убити и ранени са няколко журналисти. Тези журналисти са били сред тълпата, значи те са били убити и ранени не от „борците“.
Отказвам се да разбера каквото и да е! Що за ужас, отговорете ми?! Бойците от „Витяз“ получаваха подаръци, някакви долари… От ръцете на другите телевизионни журналисти — другарите на онези, които бяха загинали…
Светът се е побъркал.
На връщане към къщи минах покрай Белия дом. Около Дома се разхождат семейства с деца. Атмосферата мъничко прилича на онази на 22 август 1991 година. Само че сега има значително по-малко народ.