Това пишат в „Общая газета“ очевидците на събитията Татяна Романенкова и Алексей Воробьов.
Аз проведох собствено журналистическо разследване и говорих с много очевидци. Разговарях и с жени. Не само с жени депутатки, но и с работнички в кухнята, със сътруднички от апарата. Питах всички:
— Защо не напуснахте Белия дом?
Отговорите могат да се сумират и приблизително всички бяха еднакви.
— Надявахме се, че именно ние, самото ни присъствие ще спомогне да бъдат спасени нашите мъже. Оттатък нали знаеха, че тук има жени и деца.
„Обществеността“ се възмути. Сам чух как. Тя и сега (днес е вече 9 октомври) не може да се успокои. „Трябва в зародиш да се унищожи един трети пуч!“, „Никаква жалост към идеологическите противници!“ И прочее гадости.
Черният понеделник
„Цяла нощ кукуригаха петли…“
Непоносимо беше да се слуша как от екрана призовават да се убиват хора. Взех приспивателно и заръчах на жена ми да не ме вика при телевизора, когото и да показват там.
Първото сутрешно позвъняване: започнал е щурмът.
Като че ли ние не знаехме, че ще започне.
В къщи, освен куче имам и котка. Със също такъв отвратителен характер. Вземе ли да ражда — веднага в скута на Галя, а да речеш да я сложиш на коленете си и да я погалиш — ще те одере. Току-що е изподраскала стопанката си, която е искала да я погали. След минута дочувам Галиния глас от кухнята:
— Нищо няма да ти дам! Щом ще драскаш — нищо няма да получиш!
Аз й викам от моята стая:
— Направо си като Елцин. „Ако драскате — ще ви прекъсна тока и канализацията…“
Най-сетне жената отиде да разхожда кучето. Аз скочих в колата и полетях към „Кутузовския проспект“.
Хора вървят по своите си работи, деца играят, стопани си разхождат кучетата, а съвсем наблизо зад сградите — пукотевица от автоматни изстрели, мощна като работата на скоростен пневматичен чук, стрелба от голямокалибрени картечници, грохот на оръдия. Дочакахме го!
Излязох на „Кутузовски“. Пълно със зяпачи. Рояци от малчугани. Провървя му на днешното поколение, ние такива неща виждаме само на кино. Излязох на моста. И край парапета — стотици зрители. Представям си какъв празник е днес за бандитите и лавкаджиите. Гръмна 125-милиметрово оръдие. Снарядът избухна вътре в зданието. Тълпата на моста възбудено закрещя: „Така, ха така! Дано изгорят там всичките, мерзавците!“.
Стигнах до края на моста. Верига от войници с каски обстрелва плътно прозорците На Белия дом. Зад войниците, съвсем близо до тях — малчугани. А зад тях сме ние, зрителите. Стрелна ме мисълта: „Защо не разгониха народа?“.
Ами точно затова не ги разгониха, защитниците на Дома да не стрелят по нападателите!
А те и не биха могли да отговорят на стрелбата. Тя беше толкова плътна, че никой не би могъл да се подаде от прозореца. И освен това сега вече знаем, че в 7:30 по вътрешната уредба на Белия дом е прозвучала командата на Руцкой: „На стрелбата да не се отговаря!“. Сега знаем колко жестока е била тази наказателна акция. Пред нея ще избледнеят всички аналогични престъпления на предишната власт — разстрелите на въстаналия народ във Воркута и Новочеркаск.
Беше обстрелван дори жилищният дом до парламента. Просто ей така. Сторило им се, че някой стреля от горния етаж. Изпотрошиха всички стъкла на малки парченца. Изгоря един апартамент — там беше попаднал или снаряд, или граната. Обитателите му останаха без покрив над главата. Сега безуспешно ходят по инстанциите и се опитват да измолят помощ.
Оръдията на танковете продължават да обстрелват парламента.
Към мен се приближи приятен на вид човек:
— Как се отнасяте към всичко това?
— Победиха бандитите!
Той избухна:
— Значи аз съм бандит?
— Не зная, не ви познавам.
Той избяга при тълпата до парапета и извика оттам:
— А ти защо не си с тях, не си в Белия дом? Насра ли се!…
Ето и сега, когато описвам тази сцена, телефонът звъни. Непознат просташки глас:
— Е какво, осраха ли се твоите приятели!…