Не помогна. Жреците на Лъжата са езичници, те не вярват в Бога. Не вярват и в Божия съд.
Излезе указ за цензурата. На следващия ден го отмениха. В правителството има и умни хора. Очевидно някой е обяснил: „Борис Николаевич, не са ви нужни излишни приказки, защо ви е указ за цензурата, когато тя и без това си съществува“.
Когато поглеждаме днес назад, можем да проследим точно, по дати, как погубваха, докато ликвидираха окончателно главното завоевание на народа — свободата на словото. Нека проследим „етапите на големия път“.
Март 1993 година (преди референдума) — агитационен терор — временна забрана на свободата на словото. Едновременно с това и проверка как ще реагира обществеността? Обществеността не реагира никак.
Април 1993 година — щадящ режим, предназначен да демонстрира великодушието на победителите — от време на време до екрана проникват мънички дози истина.
21 септември — пълна забрана на свободата на словото.
Пълна, но не окончателна. Преди „свободните“ избори властите ще правят всичко, за да създадат привидност за равни възможности. На екрана понякога ще започнат да се появяват хора, които, треперейки, запъвайки се и озъртайки се настрани, ще излагат „своето мнение“.
В действителност свободата на словото, за която толкова много се борихме, вече е погребана. Препарираха я на парченца и я закопаха на различни места.
Но да се върнем към 4 октомври.
Та какво всъщност беше станало в Белия дом?
Показания на свидетели
Отви Никон
— Вие, отче, до края ли бяхте?
— Изведоха ни в пет и половина вечерта.
— Няма ли да ви отнемат сега енорията?
— Ох, че кой, освен мен, глупака, ще служи служби в моята бедна енория?
— А църковното ви началство няма ли да ви се кара?
— Аз останах в Белия дом с разрешението и благословията на патриарха.
— Кое най-много би потресе, отче, през тези дни?
Отец Никон се замисли:
— Там видях толкова прекрасни руски хора! Знаете ли, дори кръстих две момичета…
— Кръстихте ли?
— Да. Две работнички от кухнята. Решили момичетата да се кръстят… Ние вече разбирахме — щурм ще има…
— Кажете, отче, видяхте ли поне една пушка в Белия дом?
— А пушката пък за какво ви е?
Обясних на отец Никон, че средствата за масова информация разпространиха съобщението, че снайпер от Белия дом е убил 9-годишно момче.
— Не, пушки в Белия дом не видях. У никого. Бих различил пушка от автомат. Ето от СИВ и хотел „Мир“ действително от 8 сутринта започнаха да стрелят снайперисти. Но правителствени.
— А в ръцете на депутатите видяхте ли оръжие?
— Не, не видях. Може би у някого от депутатите военни… не зная.
— Какво още ще добавите, отче?
— Те са клетвопрестъпници. Може Конституцията да е лоша. Но Елцин се закле в тази, лошата Конституция. А защо той не помоли да му донесат по-хубава, американска…
Ирина Викторовна, депутат
— В ръцете на някой от депутатите имаше ли оръжие?
— Не, не, какво говорите! Някои молеха да им дадат, но чух Руслан да вика: „Нашето оръжие е Конституцията!“.
— Ирина Викторовна, вие знаете ли, че в „Известия“ е публикуван разказ на журналиста Терехов? Как по заповед на Руцкой той тръгнал с бяло знаме, а долу някакви хора му взели знамето, повалили го на пода и не му дали да излезе.
— Не вярвам. Ние, жените депутатки, седяхме в залата на Съвета на националностите (тя не се обстрелваше). Ние дори пеехме. И тогава Руслан обяви, че Терехов, който е тръгнал като парламентьор, е загинал. Ние почетохме паметта му.
(Изяснявах подробно тъмната история с Терехов. Времето на неговото тръгване, съобщено от него самия, и свидетелствата на очевидците ме убеждават, че долу са могли да спрат Терехов само десантчиците. Партерът и първият етаж са били заети от десантчици и от „Алфа“. Още една „партенка“!)
— Ирина Викторовна, колко хора имаше в Белия дом?
— Струва ми се около две хиляди. Над двеста депутати, сътрудници и сътруднички от апарата, от всяка комисия и комитет имаше хора, от счетоводството, работнички от кухнята, продавачи, чистачки, момчетата комсомолци от Украйна и други градове, защитниците на Белия дом…