— Но защо жените не си отидоха?
— Гонеха ни, но нито една не си отиде. Аз например мислех, че обществеността ще ни подкрепи, нали и там има жени… и ще можем да водим преговори в по-достойно положение…
— Сега знаете ли как ви подкрепи тази „общественост“?
— Да, разказаха ни.
— Когато всичко свърши, какво чувствахте?
— Отвращение. Повярвайте, нямаше страх, само отвращение…
Ирина Неклюдова 23-годишна сътрудничка в комитета
— До края ли бяхте там, Ира? Защо не си отидохте?
— Ами струваше ми се, че това е сякаш… последното островче на свободата… Нали не се борехме за длъжности, още повече аз…
Попитах Ирина за снайперската пушка.
— Не, не. В Дома не би могло да има. Пък и никой не би се подал от прозореца, когато започнаха да стрелят. Преди седмица, когато маршируваше отрядът от казаци, един, който вървеше отпред, имаше пушка. Но в Дома — не, не можеше да има.
— Имаше ли деца в Дома?
— Три или четири дечица… Поне аз видях три или четири. И извънредно много малчугани от 14 до 16 години.
— Те имаха ли оръжие?
— Не. И още нещо, когато ни извеждаха, аз видях дори две бабички — на около 65.
— Най-силното ви впечатление?
— Ние нали не знаехме, че Домът гори. Когато ни изведоха на улицата, видяхме, че целият Дом гори. Това беше ужасно! На гекачепистите12 не им дойде на ум такова нещо. Аз и поминалия август бях в този Дом. Имам с какво да сравнявам.
Господин Х (помоли да не посочваме фамилията ми)
— Цяла нощ повтаряха едно и също — минаваше кола с високоговорител, увещаваха ни да излезем, обещаваха добри заплати и уреждане на работа… Тези, които са били на война, се смееха — точно така са постъпвали на фронта немците: „Рус, предай се!“. Реакцията, разбира се, беше обратна. На всички — на чистачките, на охраната.
Въобще като че ли се наблюдаваше извисяване на националното самосъзнание. От 1945 година не сме изпитвали подобно нещо в Русия.
Наблюдавах около 20 телефонни разговора по радиотелефона. По него можеше да се поприказва една-две минути. Никой не се оплака. А хората не се бяха прибирали по пет, по шест денонощия. Представям си какво е било на другия край на жицата.
Не забелязах някой да е смутен — от секретарките до депутатите. Всички чувстваха, че изпълняват дълга си и защитават Конституцията…
През нощта при Руцкой се промъкна някакъв военен. Каза, че има заповед за ракетно-бомбен удар. Но нямало нито една част, която би се съгласила да го изпълни.
Тамара Алексанаровна, депутат
— Как мислите, каква съм по професия? Коневъд. Ето такава рядка за жена професия имам. При нас край Железноводск има изключителен, известен в целия свят конен завод. Заповядайте!
— Непременно. Аз много обичам конете.
— Как не. Те са по-добри от хората, нали?
— Какво правехте, как бяхте преди и по време на щурма?
— В нощта преди щурма увещавахме жените и децата да си отидат. За нищо на света! Знаете ли, там имаше толкова много удивителни хора! Особено жените се държаха геройски, помагаха си една на друга…
— Вие казахте: децата. Какви бяха тези деца?
— Комсомолци. Имаха конгрес или сбор… Цял отряд беше пристигнал тук. Живееха в палатки. Но когато заваля, ги пуснаха в зданието. След това вече не можаха да ги изгонят.
— Те имаха ли оръжие?
— Моля ви се!
— Можеше ли снайперист да стреля от Белия дом?
— Какво говорите! Та кой би посмял да вдигне главата си до перваза? Придвижвахме се пълзешком. Изобщо в дома имаше маса невъоръжени хора. Те молеха за оръжие, но не им дадоха.
— Кого смятате за главен виновник?
— Аз бях в Европарламента и там има такъв ред — на всеки оператор, който е показал депутат в недостоен вид, се налага голяма глоба… А нас как ни показваха, спомняте ли си? Специално разпалваха ненавист към нас.
— Кое е най-силното ви впечатление?
— Чакайте да помисля… Животът ми не беше лек. Родена съм в скривалище в Москва през 1941 година. През онзи август бях тук, в Белия дом. Сега преживях втори пуч. Но тогава… Сега всичко беше по-страшно. Може би ще отговаря на вашия въпрос — за най-силното впечатление. На 3 октомври ме кръстиха. Аз нали не бях кръстена. Кръсти ме свещеник Алексей Злобин, отец Алексий. Ето това беше незабравима минута…