Или подлецът.
По-рано, когато грабителството не беше станало още същност на държавната политика, мошениците все измисляха нещо, напрягаха мозъците си.
Да речем, не можеше да се изнася от завода мед. Плащаха на директора и първокласна мед се превръщаше в медни стружки. А стружките, тоест отпадъците, вече можеха да се изнесат.
Или — титанови лопати. Чували ли сте за такова нещо? Аз дори съм ги виждал. Неокастрен смърчов прът и на него набучена лопата от чист титан. С един куршум два заека. Първо, изнася се чист титан и, второ, това уж е „изделие“, производствен продукт. Митото — три пъти по-малко. Та къде се изнасяха лопатите? Не се опитвайте да познаете, фантазията ви ще се окаже бедна. В княжество Лихтенщайн. Изнесените лопати са повече от жителите на княжеството.
Титан във вид на лопати в чужбина изнасяше търговска фирма „Новост“ от Екатеринбург. В тази област се намира най-мощният в света завод — той произвежда половината от световните запаси на титан.
Като говорим за близката история на тоталното разграбване на Русия, не можем да не си спомним и за „Бурда Моден“. „Господи, и «Бурда Моден» е тук!“ — ще възкликне читателят.
Е-хе, кой ли още не е тук. Но за това — по-късно. А сега — за „Бурда Моден“.
Руското представителство на известната фирма замислило да строи собствен полиграфически комбинат край Москва. Правителството отпуснало субсидии. Пропили държавните средства по коктейли, купили си мерцедеси. И пак се обърнали към правителството. „Не — казали оттам, — повече няма да ви дадем. Два пъти вече ви давахме. Но има лиценз за износ на алуминий. Искате ли го?“ И лицензът може да свърши работа, но откъде алуминий? Заводите още не били въвлечени в порочния кръг. Тогава „Бурда Моден“ купува в Нижни Новгород алуминиеви сандъци за продукти. По шест рубли единият. Първокачествен, екологично чист алуминий. Тези сандъци са страшно дефицитни в страната. Закарват ги в московския завод „Сърп и чук“, пускат ги през пресата и ги изнасят в чужбина.
Съгласете се — хитър ход. Подъл, но остроумен. Сега мошениците не трябва да си напрягат мозъците. Влачи, колкото можеш да вдигнеш. Ще ви кажа, че в интелектуално отношение престъпната среда силно пострада. Днес побеждават наглостта и безсрамието.
Разбира се, на читателя е известно, че страната ни се разграбва цялостно и широкомащабно. Но сухите цифри на отчетите вече не ни вълнуват. Свикнахме с тях. Помъчете се да ангажирате въображението си и да видите онова, което видяхме ние.
Най-ярка е картината на границите с нашите „търговски партньори“.
Например Североизточна Турция. На границата с Аджария. До вчера забравен от Бога кът. Няколко сиромашки села чак до Трабзон, бедни дрипави жители. Преди две години се отвори границата с бившия СССР и започна… Как по-точно да се формулира: започна интеграция със световната икономика. Натам — стоки, оттам — въздух. Бартер — както му казват сега.
Само да видите днес тази част на Турция. Всичко кипи, строи се, издигат се небостъргачи, като гъби израстват хотели и вили, прокарват се нови пътища…
Един държавен мъж дълго се опитваше да ми обясни: „Разбери, целият свят, всяка държава само може да се радва, когато стоките й се търсят в чужбина…“
Да, виждам — стоките ни се приемат на драго сърце в чужбина. Всичко, каквото и да е. Релси, гвоздеи, тел, дори метални отпадъци… Стоманен прокат, тръби, стругове, автомобили, военна техника… Да не говорим за другите „стоки“ — „мозъци“, таланти, млади и красиви жени, човешки органи…
Но щом търговията върви толкова добре, би трябвало това да се отрази върху благосъстоянието на населението, на положението на учителя, лекаря, работника? А те обедняват. Но пък расте благосъстоянието на нашите родни далавераджии.
Виждам, че за Турция такава „търговия“ е изгодна. Безработицата намалява, прииждат строителни материали и всевъзможна техника, изменя се обликът на градовете…
Не успя да ме убеди държавникът.
Още по-живописна е картината на границата ни с Китай.
Пограничное е мръсно и бедно селище в Приморския край. Отсреща е китайският град Суй фън-хе. До вчера също село. И също бедно. Но — до вчера. Днес това е голям, разрастващ се като подквасено тесто град.
Ще отбележа, че подквасата е наша — нашият дървен материал, нашите метали и нашата техника… Китайците живеят направо на строежите — тук нощуват, тук перат, тук се хранят. Налазили са скелите като мравки и сградите израстват пред очите ни. Строят бързо, красиво, богато, бих казал, дори луксозно. Гледаш това и неволно си спомняш Маяковски: „След четири години тук ще бъде град-градина…“ Не, по-рано ще бъде. След година.