Таня Кузнецова
— През нощта с момичетата решихме, че сутринта ще си идем в къщи, там са децата ни и ние нямаме право да ги оставяме сираци. Но още рано сутринта започна стрелба, пристигнаха бронетранспортьори и стреляха по всичко, което се движеше…
— Таня! Стрелбата от оръдията и всичките видове стрелково оръжие се водеше главно по горните етажи, като се започне от третия. Казват, че там не е имало хора?
— Какво приказвате? Та нали точно там бяхме. Ние седяхме в залата на Съвета на националностите. „Едно от момичетата ми казва: Да вървим, аз зная по-безопасно място. Треперейки от страх, се качихме на седмия етаж. Там, в едно тясно килерче, притиснати една до друга, седяха жените — работничките от кухнята. На тъмно. Боже! Беше толкова страшно! Аз казвам: Да си вървим, да си вървим оттук!“. Не зная останал ли е там някой жив…
Според разпитите на свидетелите на горните етажи над третия хората се били повече, отколкото в долните. Онези, които са били над тринадесетия етаж и са оцелели след обстрела, е трябвало просто да изгорят в огъня. Тринадесетият етаж беше обхванат от пламъци.
Малко отстъпление.
На 4 октомври, когато стоях на моста пред горящия парламент, взех решение да изляза от Съюза на кинематографистите. Веднага след това решение почувствах страшно облекчение — сякаш се пречистих.
Някои от бившите ми колеги одобриха решението, но повечето, разбира се — не.
Представители на това мнозинство сега ме питат:
— Защо го направи?
Отговарям с въпрос:
— Знаете ли, че в зданието на парламента в момента, когато по него гърмяха с оръдия, имаше много жени и деца?
— А как са попаднали там?
И толкова злоба има в този въпрос! Подтекстът е: щом сами са се напъхали там, за какъв дявол да ги съжаляваме! Освен това публиката, зомбирана от средствата за информация, е убедена в официалната версия — жените и децата са станали заложници на депутатите.
— Добре — казвам аз, — нека предположим, че всички жени и деца са седели в зданието под дулата на пистолетите на Хасбулатов и Руцкой. Дори нека подсилим обстоятелството: всички жени, да речем, са проститутки, а всички деца и юноши — малолетни престъпници. Питам: „В този случай можеше ли да се гърми срещу парламента с оръдия?“.
Повярвайте, нито един от събеседниците ми, нито дама, нито джентълмен, не каза: „Не! Не! И в този случай не биваше да се стреля по зданието!“. Мълчат, очичките им зли… В най-добрия случай следва въпросът:
— Е, ти, какво — за Хасбулатов ли си?
Лесно е сега, от разстояние, да се клейми сталинско-брежневската интелигенция, която крещеше: „Смърт на Каменев и Зиновиев! За кучетата — кучешка смърт!“, „Позор за Солженицин!“, „Пастернак е Юда!“.
Та нали ситуацията е същата. Е, разбира се, всичко е по-друго, но по принцип е същото. И какво наблюдаваме?
Нито капка състрадание.
Каква ти „милост към падналите“! За загиналите говорят в най-оскърбителни тонове.
А за останалите живи: „Смърт на кучетата!“.
Радиозасичане.
Тези диктофонни записи са направени от офицер от Министерство на вътрешните работи в нощта преди щурма. Той ги донесъл в редакцията на „Комсомолская правда“. Тя ги публикува. Има честни хора и в милицията, и сред журналистите.
Ето няколко откъслечни фрази — за какво се е договаряла милицията в нощта преди щурма.
— Запомнете, не залавяйте никого жив!…
— „Черните“ също да не се пленяват…
— Я стига си викал, хайде да спим…
— Ще спим след победата над Белия дом…
— Банкетът вече е поръчан…
— Руцкой си е поръчал катафалка…
— Погребение няма да има, и музика няма да има…
— А саван за Хасбулатов поръчахте ли?
— То се знае, всичко е платено.
— Хасбулатов няма да си изяде сутрешния пилаф…
— Вие там си спите, а ние обсъждаме какво да правим с узурпаторите Руцкой и Хасбулатов.
— Руцкой да се обеси.
— Като в Турция: в лайната и с ятагана по главата…
— Ама това е в Турция, там е топло.
— А Москва днес също е топла, още повече че и ние вече…