— Кажи, Олег, как се държеше Руцкой? В онези последни минути? Кажи честно!
— Ами… Струва ми се, че това бяха минути… Минути на мъжество.
Малко отстъпление.
Същото казваха и за Хасбулатов. Разпитвах мнозина, например момичетата от пресцентъра, те са го наблюдавали постоянно. Всички твърдяха в един глас: държеше се мъжествено, не загуби самообладание нито за миг… За това има и косвено доказателство. Изминаха две седмици от събитията. Досега от Лефортово няма никаква информация. Ако се съди по август 1991 г., би трябвало да ги покажат на следващия ден — малки, жалки, сломени. Не показаха нито един кадър. Изводите?
А. Не бива да се показват, защото затворниците могат да кажат онова, което не е изгодно за властите. Значи, засега не са сломени.
Б. Извършва се „обработка“. Когато бъде завършена — ще ги покажат.
В. Затворниците се държат мъжествено.
Разпитвайки свидетелите, получих отговор и на въпроса, който ме измъчваше: защо Руцкой не се е застрелял?
Абсолютно правилно е постъпил. Ако беше се застрелял, щеше да е проява на страх. Това, което знае той (а знае много), рано или късно ще бъде нужно на страната. Каквото и да се случи — непременно ще е нужно.
Като не напусна живота, той се обрече на изтезания. Под изтезания не подразбирам побоите в килията. Това той ще го понесе. Този, който е бил в плен при душманите — ще го понесе.
Истинските изтезания са униженията, на които ще го подложат вестникарските и телевизионните палета.
Но да продължим.
— … Отново слязох долу и се върнах при Руцкой с един полковник от „Алфа“. Ако не се лъжа, полковник Проценко. Той се държеше много прилично.
Руцкой прегърна братята си. На мене ми каза: „Бягай утре в Съвета на федерациите и им кажи истината. Умолявам те, кажи им цялата истина. Теб те ще те слушат“. Да, и още: „Позвъни на жена ми, ето телефона. Разкажи й как беше всичко“.
На вратата се показа Коржаков, началникът на личната охрана на президента: „Руцкой, към изхода!“.
Върнах се в залата на Съвета на националностите — там бях забравил чанта с важни документи. В чантата ровеше въоръжен човек. Боже мой, какво щастие, че той прибра малкия газов пистолет! Ако след това го бяха намерили у мен, без съмнение щяха да ме убият.
След това дълго стояхме на улицата пред главния вход, под герба. Пред входа дежуреха два малки автобуса, но не ни качваха на тях. Момчетата от „Алфа“ изясняваха нещо, като ни поглеждаха от време на време. Един от офицерите каза: „Жалко за момчетата, по-добре би било да ги откарам“.
Последва команда: „Вървете напред!“. Тръгнахме надясно, към най-близката сграда.
Сега зная защо им беше нужна легендата за снайперистите от Белия дом. За да оправдаят касапницата, която бяха устроили в дворовете и входовете.
Стигнахме до сградата и алфовците ни изоставиха. От входа изскочи, омоновец (или милиционер) с автомат и закрещя: „Лягай, куче!“. Натикаха ме във входа. Една пияна муцуна ме хвана за брадата: „Ела тук, еврейска мутро!“. Удари три пъти лицето ми в коляното си. След това ме пребъркаха. Пари нямах, взеха малкото радио „Сони“. Няколко пъти ме удариха по тялото, по бъбреците. Изблъскаха ме към изхода. Някакъв офицер (според мен беше офицер) ми пошепна: „В двора стрелят, бягайте към онзи вход!“. Побягнахме към входа. С мен беше един художник, запознахме се, когато излизахме от Белия дом. Спомням си, той ми казваше: „Олег Германович, ако останем живи, трябва да нарисувам ваш портрет“.
Втурваме се ние с този художник във входа, а там — същата картина, същият ад, само кръгът е друг. Омоновци бият две кой знае защо разсъблечени до кръста момчета. Съвсем хлапаци, около седемнадесетгодишни, не повече — защитници на Белия дом. Единия така го удариха с автомат по ребрата, че се чу пращенето на костите.
Хващат ме и мен и ме удрят няколко пъти по яйцата. След това една седмица уринирах кръв, а в това време Починок обяви на пресата, че съм се обърнал към него за материална помощ. (С. Г. — Александър Починок е един от депутатите, които първи избягаха от Белия дом, след като чуха, че на изменниците ще бъде осигурено топло местенце. Починок веднага получи поста заместник-министър на финансите. Сега като че ли се кани чрез балотаж да влезе в новия парламент.)
Изблъскаха ни с приклади навън в двора. Тук наистина стреляха. Не беше ясно по кого, но се чуваха единични изстрели. И тогава моят художник побягна. Криволичейки като заек, побягна навътре в двора. Отново се раздадоха изстрели в посоката, накъдето побягна той. И аз имах желание да побягна. Но го сподавих, помислих си — ще ме убият.