А с Русия е свършено. Свалете шапки над нея, приятели, и пролейте последна сълза. Глутницата вълци я настигна, вкопчи се в хълбоците й и я повали на земята. Тя не може вече да се вдигне. Ето кога се сбъднаха пророческите слова на Максимилиан Волошин (цитирам по памет, мога и да сгреша препинателните знаци):
Всички я прахосахме и пропиляхме. Върху всички ни лежи вина. А върху автора на тези редове — особена.
Достатъчно е да кажа, че моят филм „Така не може да се живее“ помогна на Елцин да стане председател на Върховния съвет на РСФСР. Имаше такъв епизод през пролетта на 1990 година. На два пъти Конгресът на народните депутати на Русия не утвърждаваше Елцин за председател на Върховния съвет. На другата сутрин трябваше да се състои третото гласуване. Вечерта, в навечерието на гласуването, пред сградата, където заседаваше конгресът, докарахме автобуси (даде ни ги Моссъвет и той организира това мероприятие — същият Моссъвет, с който после Елцин се разправи така лесно!), качихме всички депутати в автобусите и ги закарахме в Мосфилм. Там в голямата зала им показахме още суровия филм „Така не може да се живее“. Какво започна след това! Около сто и петдесет ортодоксални комунисти излязоха в стройни редици от залата — в знак на протест. Останалите устроиха овации. Спомням си гласове от залата: „Утре онези, които гласуваха против Елцин, ще размислят!…“
На следващата сутрин се състоя третото гласуване. Конгресът (същият, който Елцин разстреля с оръдията!) с мнозинство от четири гласа избра Елцин за председател на Върховния съвет. От председателя до президента пътят беше кратък.
Дори и само това обстоятелство стига да се впише в моята сметка. Значи и аз имам принос за разрушаването на Русия.
Неотдавна един столичен деец, бивш демократ, когато му припомних тази история, ме тупна по рамото и ми каза мрачно:
— Недей да се каеш. Аз имам още по-голям грах. Подправих два гласа…
Но това не е утешение.
Колкото и да ми е болно да го призная, моята честна и искрена работа (разбира се, нелишена от заблуди) имаше разрушително въздействие. Зрителите не се оказаха подготвени за такъв водопад от истина, изсипващ се върху главите им.
От филма те разбраха едно — комунистите ще бъдат съдени. И прибързано започнаха да се освобождават от партийните билети. Едно нещо е когато „коричките“ ги изхвърля формален член на партията. Той ги е имал тъкмо защото такива бяха правилата на играта. (Е, възможно ли беше в нашето общество без партиен билет в джоба да бъдеш командир на полк, капитан на голям пътнически кораб или дипломат?) Друго нещо е, когато така постъпва убеден комунист — завеждащ отдел на ЦК, главен редактор на органа на московските комунисти, професор по научен комунизъм, заместник-редактор на списание „Комунист“, първи секретар на областен комитет на партията! Не беше ли ясно тогава, че това са върколаци? Най-опасните особи от племето на човеко-зверовете. Ако бяхме нормално общество и психологически здрави хора, трябваше да се отнесем ако не с разбиране, то поне с уважение към онези, които не измениха на принципите си (та макар и погрешни). Не измениха и не предадоха убежденията си.
А ние повярвахме на върколаците.
Много точно го е казал Александър Зиновиев: „Целихме се в комунизма, а уцелихме Русия“.
Та ето и аз — целих се в комунизма, дори не и в комунизма, а в казармения ленинско-сталински комунизъм, а уцелих Русия.
Нашето общество и преди не можеше да се смята за особено нравствено, а сега вече… когато всичко се обърка, когато заблуждаващите се, но честни хора станаха презирани, а върколаците, напротив — уважавани, човешкото ни общежитие се превърна в кошмарен сън, страната се разцепи на два непримирими лагера. Осем години бяхме заети не с реформи, а с изясняване на отношенията, което се съпровождаше с взаимни оскърбления.