Разбира се, не бива да се приписва всичко това само на един филм. Изкуството, още повече само едно кинопроизведение, не е способно да измени нравствената атмосфера на обществото. В тази насока се постараха мнозина. Обществените дейци, политиците и особено — върколаците. Но и аз имам вина.
Между другото аз никога не съм предлагал да се съдят членовете на партията. Аз говорех за съд над Партията. Над Партията като организация, виновна за геноцида над собствения си народ. Говорех за съда на Историята. Онези, които са виновни за престъпленията срещу човечеството, отдавна са умрели.
Сега обаче смятам, че някои членове на партията трябва да бъдат дадени под съд. И преди всичко онези, които участваха в Беловежкото съглашение.
Трябва да направя една уговорка: никога не съм бил уверен в трайността на такова едно съоръжение като съветската империя. Разбира се, не си представях да съществуват поотделно родствените, тясно свързаните славянски народи, но като цяло, в историческа перспектива, империята като че ли трябваше да се разпадне. Доказва го и опитът на световната история.
Ала този процес трябваше да протича няколко години. Всяко, дори едноклетъчно същество, би могло да разбере: такова съоръжение не бива да бъде взривявано, то трябва да се разгражда тухла по тухла.
А то беше взривено.
С откриването на границата на Запад и Изток изтекоха несметни богатства; за две години изключително богатата страна стана крайно бедна.
Двадесет и пет милиона руси бяха хвърлени в устата на националистическите правителства — за позор и унижение.
За един ден бяха разкъсани икономическите връзки. Икономическите щети, понесени от Русия, вече надхвърлят загубите, нанесени й от Великата отечествена война.
И се пролива кръв като на война.
Всеки държавен деец, та макар и най-незначителен, е длъжен да предвиди подобно нещо. Ако той, разбира се, няма друга всепоглъщаща го цел.
Такава цел беше да се отстрани Горбачов. Друга, по-благородна цел, не личи да има.
Малкият дом * в белоруските гори трябва да бъде запазен — за назидание на потомците. Че току-виж дойде някой деец и го взриви, както взривиха и разрушиха Ипатиевския дом.
Този паметник трябва да остане. Немците как си пазят мюнхенската кръчма.
Всяка ситуация, дори най-неизгодната, си има и своя изгодна страна. Поне сега, когато са разпръснати ордите на анпиловци — глупави, невежи и злобни, — стана ясно разположението на силите.
Истинските комунисти останаха само в Кремъл. При това най-опасните от тях — върколаците!
Някога над тях ще има съд — за всичко, което направиха със страната. Печалният опит от нашата история подсказва — този съд ще бъде съдът на Историята.
Пет пари не дават те за този съд!
— А къде е оптимистичният финал? — ще попита читателят.
И преди две години смятах, а сега, когато с очите си видях, как изнасилиха моята Родина, още повече смятам, че в наши дни оптимисти могат да бъдат или глупакът, или подлецът. Когато писах тази книга, се съветвах със сърцето си. Нямаше с кого друг да се посъветвам. Възможно е и да съм се заблудил в разсъжденията си. Допускам го. Затова пък фактите, които съобщих, са самата истина.
Това стига. „Фактите са упорито нещо.“
Книгата ми (ако се появи на бял свят) ще я прочете само интелигенцията. Към нея именно се обръщам. Не към творческата интелигенция — пази, Боже! — не към разглезената — столичната, обръщам се към истинската руска интелигенция, към онази, която живее по цяла Русия. Това са десетки милиони хора. Учители, лекари, инженери, учени, висококвалифицирани работници, техничари, библиотекари, руското офицерство.
Простете ми, приятели, но вие сте зомбирани. Това, което стана със страната, не може да се нарече само победа на негодниците. Няма да е пълно. Това е още и победата на „сандъка“. На малкия, натъпкан с електроника сандък с екран.
Дали да не спрем да гледаме телевизия? Да започнем да четем, да се срещаме по-често по кухните. Спомнете си, съвсем доскоро ние бяхме най-четящата страна в света. Умеехме да мислим самостоятелно. Без помощта на електрониката. Както и да ни засипваше пропагандата, останахме си със собствено мнение.
За трети път ще напомня: днес да гледаш телевизия е тежка работа. Почти равносилно на ръчното добиване на злато. Трябва да промиеш планини от пясък, докато намериш едно златно зрънце истина.