Надеждата за армията, за органите на сигурността и Министерството на вътрешните работи още от самото начало беше слаба — хората с пагони бързо се ориентираха кой беше дошъл на власт. Трябваше да се търси подкрепа на друго място. Ако планината не отива при Мохамед, Мохамед отива при планината. Ако не може да се замени властта, тогава трябва да се замени народът, недоволен от тази власт. Да се направи и той такъв, каквито са и те самите.
Със смеха и шегичките на отбора на Гайдар на бърза ръка бяха изпратени на онзи свят старците, пазителите на нравствеността. Останалите живи са замрели в ужас.
Израсна младо попълнение — „поколението, което избира пепси“. На тези им е все едно какво става със страната.
Останалите получиха правото на безчестие.
Ето! Ето какво направиха Те.
Беше разрешено да се краде, да се мамят хората, да се ограбва страната и населението, да се сменя кожата и боята… И всичко това — под благонамереното прикритие: „създава се класата на собствениците“. Главното е да успеят „да окалят“ хората. Окаляш ли се — толкоз, ти си наш, ти си длъжен да ни защитаваш, ние те направихме такъв.
Същевременно по цяла Русия се създаваха бойни отряди за подкрепа на президента (вече говорихме за това) — отрядите на криминалните структури. Бойците на мафията! Паралелно се работеше в армията, в милицията, в министерството на сигурността. За да бъдат заставени офицерите да се „въртят“, да търсят нечестни начини за печалба, та да могат някак да изхранват семействата си. Да ги окалят, да ги окалят, да ги окалят! Окаляш ли се — наш си.
И резултатите от тази работа не закъсняха. Та възможно ли беше съвсем неотдавна, още през август 1991 година, да се намерят в армията доброволци за ролята на палачи на собствения народ? Помислете си само: нали никой не ги беше блъскал с приклад в гърба, те доброволно — доброволно! — се бяха съгласили да стрелят с оръдия по своите съграждани!
За укрепването на изпълнителната власт пречеше законодателната.
Сега, гледайки новия парламент (а той с нищо не е по-лош от предишния), е смешно да се говори, че онези депутати били комуно-фашисти. Цинична измислица на безсъвестната пропаганда. Каквато е Русия — такъв е и парламентът. Върховният съвет и Конгресът на народните депутати представяха Русия в цялото й многообразие. Впрочем те бяха и по-демократично избрани — не по дълги партийни списъци, а всеки беше избиран персонално. Никакви комуно-фашисти не можеха да бъдат те. А виж, съвестни хора, обичащи родината си и готови да служат предано на своя народ, там действително имаше много. Такива за всяка власт са като кост в гърлото.
Практически подготовката за разгонването на парламента се извършваше през целите две години след август 1991 г. Отначало тя се водеше интуитивно (сърцето подсказваше: ето я главната опасност), след това целенасочено, с включването на всички средства за масова информация. Законодателната власт изтърва пресата и телевизията и половин година след август те бяха в ръцете на президента.
Подготовката за разгонването на парламента се извършваше в няколко посоки.
Главната — да се дискредитира законодателната власт, да се предизвикат към нея недобри чувства сред населението. Много спомогна за това прякото предаване от сесиите на народните депутати и заседанията на Върховния съвет. Народът искрено се смееше, наблюдавайки този пазар. Много сведущи в изкуството хора признаваха, че най-интересното зрелище за тях в цялата мрежа от телевизионни програми са преките предавания от сесиите на народните депутати. Колко весело беше да се наблюдават тези спектакли.
Само да се прозине някой депутат и от телевизионния пулт веднага се раздаваше команда в наушника на оператора: „Дай го този в едър план, на втория ред, от края!“. И на екрана израстваше лицето на депутата с раззината „повече от Мексиканския залив“ уста. А какви бисери се сипеха от трибуната. (О, велик и могъщ руски език!) Тези немислими словесни конструкции две години поред храниха нашите сатирици — Хазанов, Задорнов, Жванецки… Като повтореха и подсилеха „литературната находка“ на депутата от Чукотка, те разсмиваха публиката до сълзи. Ние с вас се превивахме от смях, едва не падахме от столовете и си мислехме: „Господи, защо ни сполетя тази напаст, този парламент, да изгори дано!“.
А сега, скъпи читателю, представете си обратния вариант: че преките предавания през тези две години се водеха не от парламента, а от заседанията на правителството, от разните съвещания на президента с губернаторите на краищата и областите. Казвам ви, че точно така щяхме да припадаме от смях. Та не са ли и те от същото тесто, не са ли от същото комунистическо общество и в края на краищата, не са ли произлезли от същия парламент? Да не би Елцин да има по-академично образование от образованието на професор Хасбулатов? Нима литературният и разговорният език на генерал Грачов е по-интелигентен от езика на генерал Руцкой? И най-сетне, нима ние с вас, като цяло, сме по-умни и по-добри от тези, които ни ръководят?