Выбрать главу

Останкино е ключовият пункт на октомврийската трагедия и на него трябва да се спрем по-подробно. Тук се извърши най-голямата провокация в историята на Русия. Властта игра нечестно и изкара от колодата най-големия коз — „Щурмът на Останкино“.

Тя игра именно с него.

Този „щурм на Останкино“, тези разкази за зверствата на „борците“ на Руцкой смутиха много руски граждани. Хората се обърнаха и се замислиха: „Дявол го знае… Може пък да са виновни и едните, и другите?… Може и едните, и другите да са мерзавци?…“ (Подобно мнение битува и до ден-днешен: октомврийските събития са мафиотско разчистване на сметки между два клана. Кланът на Елцин и кланът на Руцкой.)

През нощта на 3 срещу 4 октомври Русия изпадна в смут. „Какви ужаси разказват за тези борци?…“ И не можеш да не вярваш… На екрана се появиха куп популярни артисти, режисьори, телевизионни коментатори… Ето Явлински произнесе реч, той като че ли е порядъчен човек… а също призовава: „Никаква пощада!“.

Навярно нито Явлински, нито популярните артисти сега не биха повторили думите си от тогавашната нощ, много неща дори сега са им ясни. Но тогава работата беше свършена. Властта се възползва от краткото объркване на населението, за да разстреля Русия.

Останкино (във видеодокументи)

Около месец и половина след кървавата трагедия по телевизията се появи беловласият и с интелигентни маниери Сергей Филатов — ръководителят на администрацията на президента, или на „паралелното правителство“, както го наричат сега. (Президентският апарат се разрасна до такива нечувани размери, че е смешно днес да си припомняме сталинския бюрократичен апарат или дори брежневския, който всеки от напиращата към властта паплач смяташе за свой дълг да клейми заради прекомерните му размери.)

Та седи пред камерата Дясната (или Лявата?) ръка на президента, а водещият (все същият А. Караулов), задъхвайки се от гордост от собствената си смелост, го пита:

— Как се чувствате, когато слушате какво говорят за вас: „Ръцете му до лактите са в кръв“?

Отговор:

— Първо, не издадох аз заповедта… (Аха, това е важно показание! Ще послужи за бъдещото следствие.) И второ… — следва скръбна въздишка. — След това, което стана в Останкино…

Всички те „подкарват“ все от Останкино. Това е главният коз.

Така е и сред народа. Да речем, на среща с избирателите ме молят да разкажа за Белия дом. Говоря това, което зная. Изведнъж разярен глас от залата: „Вие по-добре разкажете за Останкино!…“

Защо пък да не ви разкажа…

„Щурмът“ на Останкино е извършен под погледите на десетки телевизионни камери. Всяка секунда от случилото се е запечатана на видеолента. „И Белият дом е под погледите на камерите“ — ще кажете вие.

Прави сте, но отчасти. Началото на разправата с Белия дом и най-страшните зверства изобщо не са заснети. Останалото — отдалеч.

Останкино телеоператорите са го снимали отвътре, от кипежа на събитията — от тълпата, от прозорците на двете здания, от бронята на БТР-а, през прицела на автомата… На следствието (стига то да поиска да е обективно!) много ще помогне обстоятелството, че трагедията се разигра вечерта, по тъмно. Аз не съм военен човек, затова за мене беше голямо откритие да узная едно нещо: оказва се, че нашите куршуми били трасиращи… Всичко се вижда. Всеки откос. Картината може да се спре или да се забави, може да се разгледа всеки куршум — откъде е изстрелян и в кого е попаднал.

Ето, да речем, минава хлапак с велосипед. По него пердаши нацелен автоматен откос (ей така от хулиганство!). Да забавим картинката — вижда се как куршумите се удрят в спиците на велосипеда и рикошират от асфалта. Малчуганът преминава невредим.

Или — в центъра на площада, между двете здания стои младеж… Отгоре (от висок прозорец или от покрива) го пронизва автоматичен откос. Да забавим кадъра и да видим как куршумите се впиват в гърдите му, как минават през цялото му тяло, сякаш то не е от кости, тъкани и сухожилия, от материала, който Господ е използвал, за да ни създаде нас, човеците; сякаш то е от празно пространство и ние виждаме как куршумите, минавайки през това празно пространство, се удрят в асфалта, пръскайки се като светещи искри. А младежът стои и гледа нагоре, в тъмнината, където се крие невидимият за него убиец. И едва след миг той прикляква и се свлича на земята…