Този кръстосан огън от едното здание към другото се водеше още около три часа — дори и след като на площада не беше останал никой, освен убитите. Сам бях свидетел на тази престрелка.
На Николо-Архангелското гробище са погребани много от онези, които загинаха от ръцете на бойците от отряд „Витяз“, на новите герои на Русия. (Ще напомним — три-четири дни след трагедията те бяха чествани в телевизията като герои. Връчваха им подаръци, обещаваха им квартири… На следващия ден те вече трополяха с ботушите си в сградата на улица „Корольов“, където живеят депутати. Нахълтваха в квартирите, крещяха на горките жени и ги заплашваха — настояваха незабавно да се изметат…)
И ето — Николо-Архангелското гробище. Кръст и фотография — прекрасно младежко лице. На гроба безутешни родители. В Останкино са убили сина и снаха им.
О, господи! Няма ли да се смилиш над нещастната наша страна?
Колко ли са убитите в Останкино?
В „демократичната“ страна, наречена Нова Русия, никой и никога няма да узнае това. Според пресмятанията на очевидци и лекари от Бърза помощ — около 60–70 души. А ранените са безброй. Деца, юноши, девойки, стари хора…
И пак всичко това е фиксирано на лента, но аз ще помоля лекар да коментира тези кадри, доктор Григориев — очевидец на събитията. Сергей Григориевич ми предаде писмо, в което подробно е описал случилото се. Ще се ограничим само с последната част на неговите подробни свидетелски показания.
„… Първият ранен, по-точно ранена, бе донесен на ръце от един младеж. Тя беше с джинси и обувката на единия й крак плуваше в кръв. Започнах да оглеждам джинсите нагоре и забелязах две дупчици на тях почти до слабините, отпред и отзад. От двете страни! Трябваше да сваля панталоните. Момичето, макар че явно губеше съзнание, се притесняваше, не даваше да ги сваля. Като й подвикнах, открих раната. Кръвта изтичаше на пулсиращи изблици. Артерия!…
След това донесоха няколко души, ранени от осколочни парчета по лицата и главите. (Значи на улицата се бе взривила осколочна граната.) Повярвайте, ужасно е усещането, когато през кървавата мешавица вместо нос и скули те гледат с надежда очи. И нямаш сили да отговориш на въпроса: «Докторе, какво ми е?…»
Около нашия медицински пункт (в парка до телевизионния център) седят и лежат много ранени. Оказваме помощ най-напред на ранените в главата, след това — с обилните кръвотечения, а «сухите» молим да потърпят…
Ето един ранен с обилно кръвотечение. Опитвам се под светлината на фенера да разгледам сред косите на главата източника на кръвотечението. Изтривам с тампон кръвта… И снемам скалпа. С парче, като с бръснач, е отрязан голям къс кожа. Още малко по-надолу и моята помощ едва ли щеше да му е нужна…
Младеж на около двадесет й пет години — в най-горната част на гърдите има кръгъл отвор и при всяко издишване, като пуска мехурчета, изтича кръв. Повреден е голям белодробен ствол…
При следващия ранен са разкъсани мускулите на рамото. Също прилича на осколочно раняване…
Тичешком приближава група хора — носят на ръце човек. Възрастен мъж в тъмен прост костюм. Слагат го в краката ми. Жена придържа с ръце главата му и непрекъснато вика: «Помогнете! Докторе, направете нещо!». Отстраних ръцете на жената, обърнах главата… Тилната част на черепа липсваше и срязаният мозък изтичаше от отвора…
Превързвахме ранените, без да спираме. От всички страни се чуваха викове: «Бърза помощ! По-скоро лекар! Да дойде някой, по-бързо!». Идваха много хора, предлагаха си помощта. Но аз давах превързочен материал само на медици. Раницата с медикаменти беше почти празна. Всичко, което оставиха лекарите от Бърза помощ, свърши… А картечарите от прозорците на Останкино се бяха разпалили: стреляха, без да спират, по всичко наред. Ето двама телевизионни журналисти — единият с камера, а другият с лека подвижна стълба, бягат към езерото. Бягат, като криволичат, а след тях, като повтарят техните зигзаги, летят червени светулки. Алуминиевата стълба отразява светлината на фенерите и движението на силуета й се вижда добре. Ето светулките догонват стълбата и тя вече не се движи. Над парка се разнася стон на ненавист. Стотици хора видяха този див лов на журналисти.
Гледах хората наоколо и си мислех: защо не си отиват? Дори и тук, в парка, всеки може да бъде поразен от куршум…
22 часа и 15 минути. Към парка приближиха бронетранспортьори; хората върху бронята викат през силен репродуктор: «Получихме заповед от върховния главнокомандващ (Елцин) да стреляме на месо. След няколко секунди откриваме огън».