„А генерал Макашов? — ще ме попитат. — Нима той не е виновен?“
Виновен е. Само че той отговаряше на изстрелите — това обезателно трябва да се има предвид. Аз не говоря за онзи символичен изстрел, който проехтя на 21 септември — човекът, заклел се в Конституцията и дал клетва да служи на тази Конституция, я потъпка, плю на нейния свещен текст и я стъпка с крака. Всички, които въстанаха срещу това, юридически са защитници на Конституцията.
Но няма такава амнистия: да се помилват всички, освен Макашов. Или освен Баркашов.
Ако сред десетки невинни има един виновен, все едно помилването е за всички. Затова е и амнистия (забрава, опрощаване). При Сталин например беше обратното — ако сред милион невинни имаше дори само един виновен, трябваше всички да са в затвора! (Става дума само за политическите, криминалните той също ги помилваше.)
Ето върху какъв аспект бих искал да обърна внимание на читателите.
Законът за амнистията беше спуснат в Думата от президента. Той беше предложен да се приеме като първи закон на Държавната дума.
Президентският проект на закона се отнасяше само за криминалните затворници.
Новата власт удивително заприличва на старата. Спомням си, че и Берия, кървавият палач на съветския народ, също беше започнал с амнистирането на криминални престъпници.
Новата руска власт продължава да се укрепва, тя търси подкрепа (и я намира!) изключително сред криминалните слоеве на населението. Или в бързо криминализиращите се. Отново е както някога — криминалните престъпници са й социално близък елемент. За мислещите другояче, за политическите противници в президентския проектозакон за амнистията нямаше нито дума. Нямаше нито дума дори за участниците в августовския пуч, двегодишният процес, над които се превърна в комедия.
Естествено, руският парламент веднага предложи президентският проект да се допълни с параграф, отнасящ се за политическите затворници. Страстите се разгоряха. Привържениците на президента не можеха и да помислят, че Хасбулатов и Руцкой ще излязат на свобода (очевидно знаят много за тях). Никога нямаше да се събере мнозинството от гласовете (223 гласа), за да се приеме законът с поправката, ако някому не беше хрумнала мисълта да се пожертва комисията. „Вие ще приемете закона, а ние прекратяваме парламентарното разследване на октомврийските събития. По този начин ви предлагаме мир и съгласие, хайде да работим заедно, да приемаме закони, които ще могат да облекчат страданията на народа.“
Ще повторя, че страхът пред разследването, пред възможността от разобличения, застави дори някои привърженици на президента да гласуват за амнистията. Гласува „за“ и активно работеше за амнистията и фракцията на Жириновски. Но не по-активно и, разбира се, не по-ефективно от другите фракции и независимите депутати.
Когато освобождаваха затворниците от Лефортово, Владимир Волфович пръв се озова там — да събира дивиденти. „Виждате ли, обещах да ги освободя и го направих.“
До известна степен той е прав. Ако фракцията на либералните демократи беше гласувала по командата на своя вожд „против“ или дори просто се беше въздържала, Законът за амнистията нямаше никога да бъде приет.
И ето така и излиза — владетел на Думата. Без Жириновски — наникъде.
Владимир Волфович не е какъв да е човек. На срещите с избирателите непрекъснато ми задават един и същи въпрос: „Какво ще кажете за Жириновски?“.
А какво да кажеш за него? Още повече с две-три фрази. Да го определиш — значи да го ограничиш. А Владимир Волфович е безбрежен — от Северния ледовит до Индийския океан.
Ако се съди по думите му — като че ли е яростен враг на властта.
А по постъпките е човек на президента.
Отсъдете сами. Към указа от 21 септември се отнесе спокойно: не осъди октомврийската касапница, прие Конституцията (та нима без него и привържениците му Те биха прокарали Конституцията, която никой не е чел, но според която президентът на Русия има повече права от Николай Втори?); отстрани заплахата от Елцин — заплахата от повторни избори през тази година (спомняте ли си, че този въпрос се обсъждаше, дори президентът сам назначи тези повторни избори за 12 юни 1994 година; кой ли сега би се осмелил отново да повдигне тази тема? „Ама вие какво? — ще му кажат. — Да не сте полудели? Жириновски ли искате?“).
За президента и за президентската партия Жириновски днес е панацея, спасение от всички болести. Те едва ли не говорят открито: „Да, ние сме лоши, ние сме такива и онакива… Но ако не сме ние — ще бъде Жириновски!“. И хората вярват — действително е страшно.