— Войска бавно се събира — казал той. — Пък и аз не обичам да се пролива кръв. Нима с многобройна войска, цвилещи коне, ревящи слонове, гръмливи колесници, барабани и тръби ще накараме хората да живеят в мир? Аз ще вървя сам.
Той се сбогувал с жена си Мадави, яхнал коня си и се понесъл към разбунтувания град.
Ала той не видял, че след него препуска втори конник, изпратен от царицата.
Тоя човек носел заповед, подпечатана с царския печат.
Кунала препускал белия си кон към далечния град. Той изминал села, бърда, планини и потоци, оризища, градини и ниви. Новината, че князът иде, се разнесла скоро в града. Всички накичили къщите си със знамена и килими и излезли да го посрещнат.
Пред вратите на града Кунала се спрял. Първенците го помолили да прости на бунтовниците: те не били недоволни от царя, а от управителите, които им наложили тежки данъци.
— Добре — казал князът. — Бъдете спокойни! Аз ще дам всекиму заслуженото.
И той влязъл в града тържествено, под звуците на много тръби, рогове и барабани.
Кунала намалил данъците и назначил други управители. Гражданите, много доволни от тая промяна, проводили пратеници при Асока да му изкажат своята вярност и да му благодарят, че е пратил мъдрия княз да внесе мир в града.
Ала надвечер пристигнал вторият конник, който предал на градските първенци заповедта. Те я отворили и с ужас прочели, че трябва да извадят очите на Кунала, който бил най-голям враг на царя и предател на държавата. Още се казвало, че след като князът бъде ослепен, никой гражданин не бива да му се притече на помощ с каквото и да било. Забранявало се дори да се споменава името на царския син.
Първенците не знаели какво да сторят. Не им се искало да покажат заповедта на княза, който им се видял толкова добър, колкото умен. Тая заповед била несправедлива и жестока. Цяла нощ се разговаряли те, без да решат какво да правят.
Най-после си казали:
— Какво ще стане с нас, ако не изпълним царската повеля? Мигар ще ни пощади оня, който се е озлобил срещу родния си син? Кунала желае доброто на всички, а баща му заповядва да го ослепим. Не се ли покорим, той ще ни убие.
На заранта те отнесли заповедта на княза. Кунала я прочел и рекъл:
— Тази повеля трябва да се изпълни, защото носи царския печат. Направете, каквото ви се заповядва.
Той знаел, че баща му не може да е издал тая безчовечна повеля. Разбрал, че то ще да е работа на царицата, която е измолила от баща му пълна власт за един ден. Но както и да е, решил да се покори на заповедта, скрепена с бащиния му печат.
— Направете, каквото ви е заповядано — повторил той.
Народът узнал за страшната заповед. На главния площад се събрали хора. Когато дошъл Кунала, всички му се поклонили до земята. Извикали джелатите и първенците им заповядали да извадят очите на княза.
Ала джелатите вдигнали ръце нагоре, поклонили се на царския син и викнали:
— Никой от нас няма сърце да извади очите на невинен човек.
Тогава князът си развил чалмата, обсипана със скъпоценни камъни, и като я подал на джелатите, рекъл им:
— Давам ви това, за да изпълните заповедта.
Но никой от джелатите не я взел. В тоя миг излязъл от тълпата един парцалив и грозен човек, с гузен поглед и зло лице. Той бил дълго лежал в затвора за кражба и други злодейства; току-що бил го пуснал Кунала, който опростил всички затворници.
Злосторникът се приближил до княза, взел чалмата и казал, че ще извърши джелатската работа. Запалил голям огън, нагорещил железен клин, хванал го с клещи и пристъпил към Кунала.
Князът стоял спокойно. Ни една черта на лицето му не мръднала. Джелатинът забил червеното желязо в едното му око, после в другото. Всички наоколо извърнали глави — да не гледат — и се разплакали.
Когато се свършила страшната работа, Кунала си сложил едната ръка на рамото на джелатина, защото едвам се държел на нозете си от болки, а другата вдигнал, за да види народът, че иска да говори. Настъпило пълно мълчание.
— Вървете си! — рекъл Кунала. — Никой да не ми помага! Никой да не ми споменава името, защото тъй е заповядано!
Всички се разотишли разплакани, с наведени очи. Кунала се проснал наземи. Слънцето било силно — онова страшно индийско слънце — и той се повлякъл на ръцете си да дири сянка. Най-после стигнал до едни бамбуци и там легнал, изоставен от всички.
Няколко часа лежал тъй Кунала. Наоколо било тихо. Никой не смеел да се приближи. По едно време князът усетил над главата си влажен и топъл дъх. След малко чул скръбно цвилене. Дошъл бил Мандола, неговият бял кон.
— Върви си, мили Мандола! — рекъл му князът. — И ти трябва да оставиш своя господар. Върви, дето ти видят очите!