Колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-хладно ставаше, а разредеността на въздуха се отразяваше особено на конете ни. Нямаше вече полегати хълмове, заоблени била. Стръмни скалисти ридове струпваха грамадите си край нас, между които водеха клисури, често предлагащи място само за двама ездачи. После отново имаше гигантски купища отломъци, които създаваха впечатление, сякаш няколко планини са били запратени една срещу друга и са се разпукали на неизброими късове. Тук беше много трудно да се напредва.
Трябваше да се изкачим високо горе до една продълговата долина. Ако я следвахме, можехме да се спуснем после от другата страна по Великден до Пампа де лас Салинас.
В тази територия изцяло липсват дървета, могат да се видят само треви като варета, валериана и хентиана и много рядко храсти. Но затова пък често се срещат диви ангорски кози.
Беше Разпети петък вечерта, когато, уморени почти колкото конете, се оглеждахме за някое място, което да ни подсигури завет през нощта срещу пронизващия студен вятър. Яздехме покрай един почти отвесно спускащ се скат, когато внезапно спрях коня си, защото над нас прозвуча звънът на камбанка, а после чух един благозвучен глас да изрича ясно и бавно странните молитвени слова:
«Muchaycus cayki Maria Diospa gracianhuan huntascam canki. Apinchik Diosmi camhuan huarmi cunamanta collananmi canki. Uicsaikimante pacarimuk Yesu huahuaykiri collananrakmi. Oh Santa Maria virgen Diosma maman, nocaycu huchasapa cunapak muchapuchuaycu cunan huanuy hiycu pachapipas. Amen.»
Човек може да ей представи колко се удивих. Това беше езикът на инките, древноперуанските синове на слънцето, дворцовият език на една велика и невероятна култура, чиито колони отдавна лежат в развалини! И какво означаваха думите? Това беше «Аве Мария», съвсем точно и буквално! Богомолецът трябва да бе християнин, но потомък на децата на слънцето. Когато отзвуча третото «амен», аз повиках. Мина известно време, докато в отговор отекна:
— Кой е там долу?
— Един добър християнин, чужденец от Европа, който би желал да благодари за вечерния камбанен звън.
— Сам?
— С мен има трима индианци тоба, на коне сме.
— Останете там долу и чакайте!
Гласът, който ми отговори, беше друг, не онзи, дето се бе молил преди малко. Значи най-малко двама души се намираха горе на скалистите зъбери. Слязохме от конете и зачакахме. След може би десет минути иззад намиращия се пред нас скален ъгъл се появи един мъж. Беше босоног и гологлав и носеше дълга, кафтаноподобна одежда, от чиято връв на кръста висеше молитвена броеница. Дълга, снежнобяла коса се стелеше на вълни по гърба. Той ни огледа, особено мен, е остри, строги очи и после попита:
— Вие сте европеец, сеньор? Как се казвате?
— Моето същинско име навярно няма да ви бъде от полза — отговорих аз. — Тук, изглежда, хората ме наричат Растреадор да лас Салинас.
— Hala! (Хей!) Тогава вие сте алеманът, който обезвреди Ел Сендадор при Пампа де лас Салинас?
— Да.
— Бъдете добре дошъл, сеньор! Пристъпете по-близо, за да ви отведа в нашето монашеско обиталище!
Той ни поведе край споменатия ъгъл. Там скалата беше разделена до голяма височина; долу цепнатината беше изпълнена със скални отломки. Беше истинско изкуство да се мине по тях с конете. Дойде и още един помагач, един също такъв белокос старец, но облечен по маниера на кордилеросите.
— Това е моят приятел и брат Олео, чиято молитва чухте — каза първият. — По-рано той е бил наричан Червения гамбусино.
Каква среща! Удаваше ми се възможност да предупредя стария златотърсач!
Зад сипея процепът се разширяваше до едно подобно на двор пространство, в което имаше две питомни лами. Бяха струпани големи купчини трева от пуната. За конете ни имаше и място, и фураж. Свалихме юздите и седлата, погрижихме се за необходимото и бяхме отведени до най-задния ъгъл на двора. Там, по гърба на скалата, поемаше една тясна, но сигурна пътека, която свършваше горе в пещероподобна дупка, достатъчно голяма да побере двайсетина човека. До нея имаше второ, по-малко отделение. При предния отвор на пещерата, точно над мястото, където бяхме спрели долу до скалата, беше изправено високо разпятие, а странично висеше малката камбанка, чийто глас бяхме чули.
Старият инка отиде в съседното помещение, за да се погрижи там за нашата постеля. Другият каза:
— Сеньор, ще трябва за днес да ни извините. Аз имам да се покая и помоля, а днес е най-великият, най-сериозният ден на годината. Но утре съм изцяло на ваше разположение. Там вътре са спалните ви, където също ще се нахраните.
— Благодаря, достопочтени — отговорих. — Днес е Viernes santo (Великия петък), в който Христос е умрял, така че ние няма да ядем и пием.