Той кимна одобрително с бялата си глава, а аз продължих:
— Мога ли, за да не ви смущавам по-късно, да ви съобщя нещо важно?
— Разбира се, сеньор Растреадор.
— Ще дойдат трима комерсиантес, които аз подслушах. Те, изглежда, са хвърлили око на стария гамбусино, за когото мислят, че има много злато.
Една тъжна усмивка премина по неговото старческо лице, когато отговори:
— Злато и все злато! Това е Дяволът, чиято жертва стават толкова много хиляди души. Но при нас те нищо няма да намерят.
— Въпреки това ви моля да вземете мерки. Те заплашват неговия, а навярно и вашия живот.
— Моят живот е в Божията ръка като някоя огряна от слънцето прашинка, която за миг идва и изчезва. Успокойте се! Без наша воля никой чужд човек не може да дойде толкова близо до нас, че да ни навреди! Уморен ли сте, сеньор?
— Да — казах повече от желание да се съобразя с него.
— Тогава по-лесно ще ми простите, че ви моля да отидете да почивате. Законите на тази скална килия са строги.
Той посочи тръстиковата рогозка, която делеше второто отделение от първото. Там имаше четири постели, приготвени от суха трева, и една непретенциозна лампа от тиква, нищо повече. Гамбусиното, който беше запалил мълчаливо лампата, ни пожела «buenas noches» (лека нощ) и си тръгна. Останали сами, ние си легнахме.
Кои бяха тези двама странни мъже? Гласът, очите и характерно хлътналата основа на носа на белия ми се струваха познати. У кого ли бях виждал вече подобни черти?
Бяхме угасили лампата. Тобасите спяха. Аз лежах, без да мога да заспя, на постелята, мислех и премислях. Гамбусиното беше легнал, както на сутринта разбрах, долу при нашите коне. Старият бе останал сам горе. Аз чувах приглушения му глас. Той се молеше без прекъсване. Често прозвучаваше дълбока въздишка. Някаква вина ли му тежеше? Някой грешник като Пердидо ли беше? Аз го чух да изрича седемте слова Христови на кръста. Последното промени в: «Кога ще се свърши, кога ще се свърши?»[15]
Денят на смъртта на Господ беше и за него един тежък ден. Можеше ли да знае, че този, за когото страдаше, днес бе имал един също така тежък Viernes santo!..
Събудих се едва при шума, който моите добри тобаси причиняваха. Станах и отметнах малко рогозката. Двамата старци седяха пред пещерата, ярко огрени от утринното слънце. Излязох при тях и те ме поздравиха радушно. Получихме вода за миене и пиене, а после тиганици, изпечени от брашното на собственоръчно счукани бобени зърна. На моя въпрос как да го наричам, старият отвърна:
— Падре Десградиадо[16] сеньор! А сега ми разкажете за тримата комерсиантес, които се канят да ни нападнат!
Направих го, доколкото нещата касаеха гамбусиното. Какво иначе още бях подслушал, пропуснах, защото не му беше тук мястото. Когато свърших, той рече със същата усмивка като вчера:
— Нека тези хора възнамеряват каквото си искат, те са безопасни за нас. Аз през цялата тази нощ мислих за вас, сеньор. Вие сте европеец, немец и навярно сте се скитали надалеч. Вероятно ще можете да ми отговорите на един въпрос, който отдавна тежко лежи на сърцето ми. Известно ли ви е името Монако?
— Да. Аз дори съм бил веднъж там.
— За да играете?
— Не, исках само да проуча тази преизподня с нейните низвергнати ангели и стократни дяволи.
Той дълго гледа надолу пред себе си — сигурно му беше трудно да говори, после каза:
— Аз по-рано често четях и слушах за това място. Там много хора се самоубивали. Мислите ли, че тези смъртни случаи се регистрират?
— Хм-м, вероятно, но може би не всичките.
— А дали човек би могъл да разбере нещо за конкретен случай?
— Това не е невъзможно. Но трябва да се знае името и съответните данни.
— И към кого би трябвало да се обърне човек? Едно писмо едва ли би било достатъчно?
— Надали. С тази работа би трябвало да бъде натоварен някой благонадежден мъж. Ако аз, да речем, трябва да получа една такава информация за вас, бих могъл да се прибера в Германия през Италия и така много лесно ще мога да се отбия пак в Монако.
— Вие, сеньор… наистина ли, наистина ли? — попита бързо. — Бихте отишли в Монако, за да направите издирване?
— Да, на драго сърце!
Той закрачи в най-голяма възбуда нагоре-надолу в пещерата. Този изпосталял от дълбока скръб, пост и самоизтезание мъж ми се бе струвал много по-грохнал и болнав. Той спря пред мен, като че бе взел някакво бързо, твърдо решение.
— Кой съм аз, вие виждате: един самотен, сломен старец! Кой бях, ще узнаете: банкерът Риберто от Буенос Айрес. Моят единствен син обра касата ми и замина през океана за Франция и Италия. В Монако той проиграл всичко, всичко, това е съвсем сигурно, а после трябва да се е самоубил. Майка му почина от мъка, а баща му стана каещ се грешник, та да поеме върху себе си част от вината за самоубийството и убийството на майката…