Той прекъсна и се извърна, за да овладее вълнението си. Моето предчувствие не беше ме измамило. Та ето откъде, значи, приликата, основата на носа, очите, гласът! Трябваше да утеша стария, който се бе нарекъл Падре Десграсиадо, но много предпазливо. Той не биваше да узнае всичко изведнъж. Синът и сега си беше злодей. Но той търсеше баща си и ако го намереше, това можеше да стане причина за коренна промяна, за започване на нов живот.
— Ще запомните ли това, сеньор? — попита старият. — Аз ще ви съобщя също и времето. Трябва да знам дали той тогава действително се е самоубил.
— Аз не се нуждая нито от времето, нито от нещо друго — заявих. — Името е достатъчно. Не е необходимо също и да ходя до Монако.
— Не? Не? — попита той, като ме погледна с проблясъка на някакво предусещане.
— Не. Аз случайно чух да се говори за този случай, а после…
— После? По-нататък, по-нататък!
— Най-напред чух, че не се е самоубил!
— Не, не, не! — прозвуча задъхано.
— Навярно са му останали достатъчно пари, защото е успял да се измъкне от пъкъла. После е проявил разумността да се върне в Америка.
— Вър… вър… вър… не! — изговори със запъване бащата. — Боже мой! Знаете ли го съвсем точно, сеньор?
— Да. Аз дори разговарях с него и… за жалост не мога веднага да се сетя. Трябва да ми дадете време. Нека засега ви е достатъчно, че той е жив. Вероятно ви е търсил и е искал да ви помоли за прошка, но не ви е намерил. Но едва ли бих повярвал, че ще му простите това тежко престъпление!
— Да не простя? Боже Господи, Боже Господи! Какво знаете за бащиното сърце, сеньор! Аз бих желал… — Той се прекъсна. Долу от скалата се донесе остро изсвирване. Гамбусиното пристъпи непосредствено до ръба на пещерата и попита кой е долу.
— Трима комерсиантес — гласеше отговорът, — които искат да предадат подаръци на гамбусиното.
— Това са нехранимайковците — рече старият инка. — Ще ги отпратя!
— Почакайте още! — отговорих аз. — Искам първо да ги видя.
Подадох глава над ръба на пещерата и погледнах надолу. Да, това бяха тримата комерсиантес, но с четвърти, свободен кон. Беше животното на Пердидо, познах го и се изплаших.
Убили ли го бяха? Тогава бащата губеше за втори път сина си. Не трябваше да се чака, а да се действа колкото може по-бързо.
— Накарайте ги да слязат от конете и да дойдат в двора — казах. — Конете обаче нека останат отвън.
— Но… — поиска да отвърне гамбусиното.
— Тихо, сеньор! Касае се за един скъпоценен човешки живот, скъпоценен за вас, сеньорес, Падре Десграсиадо нека остане тук, гамбусиното да ги пусне да влязат. Останалото ще извърша аз с тримата тобаси.
За да пресека всяко възражение, избутах гамбусиното напред и навън върху скалната пътека. Той слезе, ние го последвахме и спряхме зад ъгъла. Бях взел със себе си карабината «Хенри». След късо време гамбусиното се зададе с крмерсиантесите, катерейки се през отломъците. Веднага щом се намериха в двора, аз изскочих напред, заех изхода, така че не можеха да се върнат, и насочих карабината към тях.
— Valgame Dios, el Rastreador! (Боже, опази ни, Растреадора!) — извика един от тях.
— Да, аз съм — отговорих. — Ръцете високо, иначе стрелям!
Те не посмяха да се бавят и послушно задържаха ръце високо над главите. Тобасите трябваше сега да им изземат оръжията и да опразнят всички джобове. Безделниците поискаха да се оплачат от това отношение, но аз им заявих:
— Кротко! Аз ви подслушах в неделя вечерта, когато говорехте в корала за плановете си. Знам всичко, също и какво гласите тук. Къде е сеньор Пердидо? Това е неговият кон.
— Той яздеше с нас, но слезе и ни помоли да вземем коня му, щял да дойде по-късно.
— Я измислете нещо по-убедително! Нямам никакво желание да си губя ценното време с вас! Едно открито признание би могло да ме настрои по-меко. Пригответе се за езда, сеньор гамбусино! Трябва да ме придружите!
Поканих него, защото той по-добре познаваше околността от моите тобаси. Комерсиантес бяха вързани и хвърлени на земята, конете им — прибрани вътре. Когато Падре Десграсиадо чу, че двамата се каним да потеглим, поиска да знае защо, но аз му обясних кратко, че се касае за спасението на един ограбен.
— Тогава побързайте — настоя той сега. — Може би ще го намерите още жив. За жалост бяхме смутени точно когато говорехме за моя син. Вашата новина беше за мен след вчерашния скръбен ден една истинска радостна вест.