— Ако пожелае Бог, и тук ще настане Великден.
Изведохме конете и започнахме да яздим обратно по дирята на комерсиантес. По скалистия терен тя лесно можеше да бъде изгубена, но ние успявахме да се придържаме по нея.
Няма да отивам толкова далеч, че да описвам подробностите от нашето търсене. Пердидо беше последвал мен, а комерсиантес — него. Видях по следите къде го бяха настигнали, после една следа тръгна към някаква скална стена, от която по-рано се е сривал малък водопад, отклонен после по някаква случайност. Водопадът беше издълбал дълбока, подобна на кладенец, дупка и в тази дупка бе тикнат Пердидо — до над колене в леденостудената вода, ограбен, с вързани ръце и крака. Бяха го спуснали с помощта на ласо и затулили отвора с камъни. Костваше ми немалко усилия да го измъкна. Изплаших се, когато го видях после. Не беше ранен, но смъртният страх и продължилото часове принудително стоене в ледено студената вода не бяха останали без последствие. Той бълнуваше и всяка трета дума беше Виернес санто (Разпети петък).
Както по-късно узнах, през двата дни, когато сме лагерували в близост до селото, той въпреки забраната на своите конкуренти развъртял търговията. Тримата комерсиантес се нахвърлили върху него, набили го и го прогонили. Пердидо обаче се върнал още веднъж и за отмъщение изхвърлил част от стоката на своите врагове в реката. По тая причина и нечуваната жестокост на комерсиантес.
Нападението станало вчера вечерта и оттогава Пердидо бе стоял във водната яма, без да вкочаняса! Но прекараната в постоянен смъртен страх нощ на Разпети петък го беше накарала да «омекне».
Сега беше наистина трудно да го откараме. Аз го взех пред себе си на коня, но трябваше да употребя цялата си сила, за да го държа здраво. Той все още мислеше, че е във водата, и крещеше и ридаеше, та чак да те хване жал. Искаше да се махне и често се налагаше гамбусиното да ми идва на помощ, иначе болният щеше да се изскубне от ръцете ми.
Най-сетне, най-сетне пристигнахме. Гамбусиното трябваше да отиде горе при Падре Десграсиадо, за да го подготви. Тобасите ми помогнаха да отнеса спасения в скалния двор, където го положихме на земята. Чувствата на тримата комерсиантес можеха ясно да се прочетат по лицата им: страхът ги беше вкопчил и те трепереха за живота си.
Тогава отгоре прозвуча пронизителен крясък.
— Моят син, моят син!
Бащата се спусна бързешком по скалния път, притисна Пердидо до сърцето си, целуна го, взе го, после на ръце и се заизкачва с него нагоре към пещерата. Аз не го последвах. Беше по-добре сега баща и син да останат сами. После гамбусиното слезе и ме осведоми със сълзи на очите с каква любов и блаженство се отдавал бащата на изгубения и отново намерен син, който му беше причинил толкова горест.
Трескавият беше увит в мокри одеяла и го изби целебна пот. Близостта на бащата оказа благотворно влияние върху състоянието на сина. Той полека-лека се успокои и изпадна в дълбок здрав сън.
На тримата пленници не беше отделено внимание. Те лежаха на земята с много здраво стегнати ремъци и не получиха нито храна, нито вода.
Привечер бащата помоли да се кача при него. Той ми стисна навярно сто пъти ръката и говореше тихо, за да не събуди сина. Трябваше да му разкажа как съм се запознал с Пердидо. Аз го направих съобразно истината. Не скрих нищо.
— О, сеньор, той не е бил толкова лош, както изглеждаше — каза старият. — Доброто се е борило със злото, а при всяка битка, както е известно, загубата на полесражението е най-лошото. Той е копнял за опрощение, но така и не е можел да го намери, защото аз бях изчезнал. Това го е озлобило. Чух го от неговото бълнуване. А нощта в дълбината на водопада трябва да е била ужасна, неговите трескави приказки ми казаха също и това. Мисля, че тази нощ е била за негово изцерение, и моля Бог тук да не се лъжа.
— Аз също го желая сърдечно. Какво смятате да правите с комерсиантес?
— Аз? Нищо. А вие?
— На мен те изобщо не ми влизат в работата, защото нищо не са ми направили. Вие и вашият син трябва да решавате какво наказание ще получат тези хора.
— Да, но кой ще бъде съдията? Да не би моят син, който самият вместо наказание намери прошка? Или аз? Сеньор, аз мисля, че също не съм бил безгрешен. Комуто е поверено едно човешко цвете, той е длъжен да се грижи за него и ако то не вирее добре, не е виновно само цветето. Не, тези комерсиантес могат да си вземат вещите и да се махат.
— А как всъщност си представяте вашето бъдеще? Тук ли ще останете?
— О, Червения гамбусино, който ми стана скъп приятел, действително има много благороден метал, скътан грижливо тук наблизо. Ние няма защо да мислим за бъдещето си. Сега то още не може да се определи. Но каквото и да дойде, оставаме ваши длъжници до последния си дъх!