Водните птици приветстваха лодката ни с пъклен крясък, кажи-речи по-голям и от олелията, носеща се през интервали от гората. Но нещата се променяха. Колкото повече наближаваше обяд, толкова по-тихо ставаше и когато слънцето почти бе стигнало връхната си точка, навсякъде се възцари най-дълбока тишина.
Ние също не можехме да понасяме по-дълго зноя и се насочихме към брега, когато забелязахме едно място, където храсталакът не беше много гъст и можехме да спрем. Привързахме лодката и газихме през дълбоката тиня, докато се добрахме до суха земя. Но тогава растителността стана толкова непроходима, че трябваше да си отворим път с ножовете.
Какъв разкош и великолепие! Намирахме се под палми тимичо, чиито ветрила лъщяха в бледорозов оттенък. Високо над тях разпростираше своя листвен свод великанът на девствената гора, една могъща сейба. Дървовидна папрат с прекрасни перести листа се бе устремила нагоре към него. А високо по върхарите на сейбата се катереха лиани, опънали се от клон на клон като върви или въжета, по които маймуните, еквилибристите на гората, упражняваха своето изкуство, без да се безпокоят от нас.
Тук и там лианите се спускаха към земята като отвесни пръти или усукани като въжета в причудливи плетеници, а по тях пълзеше нагоре до короната на сейбата един гъстак от пасифлора,[2] обкичена с милиони и милиони червени, сини и виолетови цветове.
Бях изпълнен с удивление от това направо неописуемо великолепие. Такова нескончаемо изобилие от цветове ми се струваше непонятно. Та това беше буквално един цветен пожар, един цветен пламък, който сякаш се стремеше да достигне небесата! Аз, нищожният земен червей, стоях пред него и под него като Мойсей, когато гласът на Господа прокънтял от горящия храст: «Изуй обущата от нозете си, защото мястото на което стоиш земя е света.»
Не само гигантизмът на този пасифлорен гъсталак, не само чудното великолепие на багрите упражни върху мен това въздействие, а само обстоятелството, че сега се намирахме във времето на Великите пости. Та нали пасифлорните цветове включват символите на страданията на нашия Господ и Спасител.
Поради голямата жега сънят беше една задължителна необходимост за нас, ала при гледката на това цъфтящо чудо на Божието всемогъщество ми беше невъзможно да затворя очи. Спътниците ми се натръшкаха на земята, закриха лица и ръце заради москитите и скоро потънаха в дълбок сън. Аз седях безмълвно, без да обръщам внимание на жилещите насекоми, и мислех за далечния Сион, крепостта на избавлението, за Гетсимания, за мястото на разпятието, за скалния гроб и ликуващия вик: «Той наистина възкръсна и не е вече тук!»[3]
Тогава един крокодил се измъкна на брега и се заприбутва към нас по просеката, която бяхме проправили в храсталака. Като ни съгледа, спря. Изглеждаше, сякаш размисля дали да побегне, или да нападне. Вероятно се реши на второто, защото след къса пауза продължи пътя си. Аз грабнах мечкоубиеца и му пратих един куршум в окото. Той изрева, замята се насам-натам, завъргаля се, докато се обърна по гръб. Беше мъртъв. Един черен кайман с дължина близо четири метра.
Изстрелът разбуди спътниците ми. Пердидо стана и се отдалечи, като с помощта на ножа проникна в шубрака. Той често напускаше бивака без някоя видима причина. После го чувахме в далечината да говори сам със себе си, а когато се връщаше, изглеждаше вътрешно възбуден, но външно по-смълчан и мрачен отпреди.