Заради пропаганда на будизма се развива литературният жанр „джатака“. Това са предания в народен дух, чиято фабула дори да е противоречела на будистката философия, е била тълкувана в нейна полза. Независимо от своите нравоучителни цели джатаките отразяват в ярка художествена форма черти от живота на индийския народ в края на първото хилядолетие преди нашата ера. Макар че сами по себе си са специфичен индийски литературен жанр, джатаките са нещо сборно между приказка, басня, анекдот, житие и моралите.
Блясъкът на джатаките показва, че в последните векове преди нашата ера и в първите векове на нашата в Индия народната литература е била на много голяма висота. Приблизително към осмото столетие е била съставена знаменитата „Панчатантра“ (петокнижие). Тази ярка социална сатира е шествувала през средните векове не само из Азия, но и в Европа. Отгласи от нея намираме в Чосъровите „Кентърбърийски разкази“. В различни страни тя е бивала национално претълкувана и ставала част от художественото богатство на съответния народ.
Индийската култура достига своя златен век („пролетен век“) при династията на Туптите (320–490 г.). Всички древни предания и легенди биват издирвани, грижливо пазени и окончателно редактирани. Процъфтява драматургията, чийто венец изплита великият Калидаса. Неговият шедьовър, драмата „Шакунтала“, и до днес не е надминат от никой индийски поет.
Едва ли периодът след разпадането на робовладелската държава на Туптите в Северна Индия би могъл да се окачестви като упадък и на литературата, защото се явяват поети от величината на Бхартрихари (7 в.) и Сомадева (11 в.). Но така или иначе укрепването на феодалните отношения довежда до основни промени и в духовния живот. Историята на древноиндийската литература може да се смята приключена. За много народи на Азия санскритската литература е била това, което за европейските е била древногръцката или римската антична.
Къде е мястото на двата епоса „Махабхарата“ и „Рамаяна“? Едно е сигурно, че те не предшествуват ведите. Във ведическите химни не се споменава „Махабхарата“, докато, обратното, епопеята често призовава към спазване на законите, предписвани от ведите. Чрез разчитане на различни надписи и изображения археолозите сочат за начало на възникването на „Махабхарата“ 7–5 в. пр. н. е. Този епос се споменава от санскритските граматици Панини (4–3 в. пр. н. е.) и Патанджали (2 в. пр. н. е.). Първата форма на поемата се е наричала „Джая“ (победа), обхващала е две хиляди шлоки (двустишия), написани от мъдреца Вяс. По-сетне е нараснала на 24 000 шлоки под заглавие „Бхарата“. За техен автор се сочи ученикът на Вяс — Вейшампаян. Третата редакция се приписва на Угършрава, съдържа 100 000 шлоки и се смята, че е завършена към средата на I в. пр. н. е.
Основавайки се на тия изследвания, рискувайки да се отклоним с няколко века напред или назад, можем да заключим със сигурност, че „Махабхарата“ възниква след ведическата литература, но преди будистката.
„Махабхарата“ ще рече „велико сказание за потомците на Бхарата“. Има за основа древни индийски предания и легенди за враждата между двата големи рода Пандави и Каурави, която вражда завършва с братоубийствена война в пълния смисъл на думата, без победители. Около основната сюжетна нишка са втъкани толкова епизоди, митове, морални проповеди, философски съждения, че поемата е станала една грамадна енциклопедия на индийските нрави, обичаи, религиозни и философски идеи. С право разказвачът се обръща към своя слушател:
Каквото има в тая велика епопея,
и другаде го има. Каквото няма в нея,
приятелю, да знаеш, че никъде го няма. Изслушай я, та равен стани на бога Брама.
Тая всеобхватност, разбира се, не се дължи на големия размер на епоса. Напротив, композицията на „Махабхарата“ не се отличава с особена стройност. Там има не само баласт от повторения, но и напълно противоречащи си части. Това не е могло да бъде избягнато дори от критическите издания. Става дума за вътрешна всеобхватност и дълбочина на философията, която достига извън времето. Например тая основна концепция за братоубийствена война без победител не е ли адресирана като пряко предупреждение към нашия далечен двайсети век…
Не е ли поразително проницаването на древните индийци в равновесието между доброто и злото. Някъде в нашите откъси то е изложено като философско поетичен трактат. Но другаде (например в „Сказание за Астика“) епическият разказ натрупва постепенно и методично доказателства, че злото няма да може напълно да изчезне. Ражда се цар Джанмеджая, за да изтреби змиите чрез велико жертвоприношение. И нишката на разказа върви към това през много перипетии. Но оттатък се ражда Астика, който ще избави змиите от пълна гибел. Почти объркани от много епизоди и символика, все пак достигаме до финала. Злото аха-аха да загине: змийският цар увисва над кладата. Но точно тук се явява Астика и го освобождава. И вечната гонитба ще започне отново. А всъщност дали това са символи на доброто и злото или изобщо на природното равновесие? Работа за философите, колкото щеш. А това велико изгаряне на змиите и нашият християнски обичай по Благовец да се прескача огън, за да не ни хапят змиите — дали нямат допирна точка някъде назад в хилядолетията?