Тъкмо ще ни се стори, че поемата възвеличава аскетичното служене на добродетелта, и ето че Джараткару бива осъден, задето е останал целомъдрен. Никакви заслуги пред боговете не могат да се сравнят със създаването на потомство. Безплодният не само отива в ада, но въвлича там и своите предци, понеже слага край на рода си. Прекаленият светец и богу не е драг.
Но бог не обича прекаления светец и поради ревност. В „Сказание за Шакунтала“ Индра се бои, че светецът Вишвамитра е станал много популярен чрез своята святост и ще започне да претендира за мястото на главен бог. Затова праща танцьорката Менака да го съблазни. И наистина добродетелта на Вишвамитра не устоява. Но от това пък се ражда Шакунтала, която от своя страна ражда Бхарата. А за потомците на Бхарата е целият разказ на „Махабхарата“.
Тъкмо в „Сказание за Шакунтала“ чуваме доста неласкави думи за жените — че те са само утроби, а истински родители са мъжете, които ги оплодяват, и ето че нежният пол ще бъде възхвален. А сказанието за Нал и Дамаянти е истинска трогателна апология на жената, която отхвърля боговете като свои женихи и избира да сподели съдбата на един смъртен мъж, при това доста слабохарактерен.
Диалектиката на живота е била усещана от древноиндийските поети, а имаме всички основания да твърдим, че е била и осъзнаван а мисловно. Макар философията на „Махабхарата“ да е достигала не по-малки висини от тая на ведите, поемата е била популярна и обичана от широките народни слоеве. И тя е била свещено знание, но докато онова на ведите е било затворено в жреческата каста, епосът със своята живописност и близост до народното предание е бил достояние на всички. Поетичност, богата образност, обагрена картинност на битки и характери, висок полет на въображението и същевременно простодушност от епохата на „детството на човечеството“. Види се, философия, която има такива качества, надживява вековете…
В третата книга на „Махабхарата“ е включено сказанието за Рама, но това не ще рече, че другият шедьовър на древноиндийската поезия — „Рамаяна“ — е по-стар от „Махабхарата“. Това сказание за подвизите на Рама е едно от преданията, които през вековете са обрасвали с нови и нови епизоди, докато великият санскритски поет Валмики ги е събрал и претворил в поема от 24 000 стиха. Научните анализи показват, че „Рамаяна“ отразява живота на едно по-развито общество, отколкото „Махабхарата“. Другият аргумент за по-късната датировка на този епос е, че в него изследвачите намират ехо от завоюването на Южна Индия от арийците чак до осторов1 Цейлон, който в поемата се нарича Ланка. Не липсват и научни теории, че двата епоса са се появили и развивали синхронно, но преобладаващото засега мнение е, че „Рамаяна“ е по-млада от „Махабхарата“.
Композицията на тая поема повече отговаря на европейската представа за героичен епос. Разказът върви стройно и последователно, почти липсват вмъкнати епизоди, всички събития са групирани около образа на главния герой Рама. Разбира се, тоя герой е обожествен, смятат го за въплъщение на бога Вишну, на божествената субстанция изобщо. Но благодарение на концепцията, че веднаж приел човешки облик, Рама постъпва като обикновен човек, обожествяването става вторично явление и ние се срещаме с епически герой, нормално идеализиран, както е в повечето народни епоси.
Съдържанието на „Рамаяна“ се състои от почти същите тематични елементи, както това на „Махабхарата“. Дворцови интриги прокуждат младите принцове в изгнание, където те прекарват дълги години в мъки, лишения, в битки с диви животни и митични чудовища, докато накрая побеждават и се завръщат триумфално.
Едни тълкуватели виждат в образите на демоните (ракшасите), на мечките и маймуните ехо от далечни възпоминания за туземните жители, с които са се сблъсквали нахлуващите арийци. С едни от тях те се съюзявали, с други воювали до изтребването им. Описанията на градовете Кишкиндха и Ланка показват, че културата на завоевателите е била по-ниска от тая на завоюваните.
1
Така е и на хартията. Останалите подобни, които са безспорни поправям, но други оставям както са си на хартията. — Б. на Виктор от bezmonitor.com