Кир Буличов
Великият дух и бегълците
КЪЩУРКАТА
В петък съчини афоризъм. Както си лежеше на пясъка, съчини афоризма: „Човек не може да направи това, което не може да направи.“ Павлиш нещо не го хареса. Свечеряваше се. Той лежеше на пясъка и си представяше, че е на плажа. Припичаше. Присвиваше очи и пъдеше мушиците, закрили като облак слънцето. Би могъл да вдигне шлема, но скоро щеше да му призлее и мушиците щяха да се напъхат в скафандъра. Павлиш затвори очи и се опита да чуе ударите на топката и гласовете на къпещите се. Но гласове нямаше — мушиците се въртяха беззвучно, а летовниците останаха на Земята. Тишината му пречеше да мисли.
Павлиш се обърна по корем. Пясъкът беше сив, а дребните раковини, напомнящи раиранн зрънца грах, ставаха на прах между пръстите му. Сянката на „Компас“ стигна до него. Беше дълга и растеше всяка минута.
Време е да се връща на кораба и да се залавя за някаква работа. Може да изпрати сонда1 и да погледа как се превръща в бяла точка, как потръпва във въздушните течения. Може да си приготви вечеря. Или да хапне нещо студено. Да се заеме с подреждането на трети сектор. Там би трябвало да има медикаменти и оборудване, а в същност е куп стъкълца, прах, трески и парчета метал. Доколкото се простират познанията му на корабен лекар, в трети сектор не може да има и никога не е имало части за радиостанция. Но Павлиш все пак ще се рови в боклуците като археолог, докато не се убеди, че това е напълно безполезно.
Това, което потискаше Павлиш, беше предопределеността. Дори само тя беше достатъчна, за да го изпълни с тъпа неприязън към сивия бряг и тая камара изкорубен метал, по инерция наричана кораба „Компас“.
От бодливите храсталаци, стигащи до плажа, излетя някаква странна гадина и се настани в сянката на кораба. Беше голяма колкото куче, но крехка и членестонога. Тя втренчено гледаше Павлиш с очите си на водно конче. Мушиците се въртяха като вихрушка над него. Гадинката най-после взе решение, подскочи и се заудря в обгорялата страна на кораба като комар в прозоречно стъкло.
Павлиш стана, изтърси пясъка и раковините от коленете си и повлече крака към люка. Преди четири дни се мъчи повече от час докато го отвори, мислеше, че никога няма да се справи. Тогава отвореният люк му се струваше спасение. А всъщност нищо не решаваше.
Гадинката се блъсна в шлема му. Павлиш замахна и я пречупи на две. Облакът мушици тутакси скри останките й. Павлиш затвори люка, подпря го отвътре със стоманен прът. Мушиците се страхуваха от сянката и не се пъхаха вътре, ала с настъпването на вечерта можеше да се появи някой по-едър гостенин. Павлиш се съблече опипом и закачи скафандъра в нишата.
Аварийното осветление в коридора работеше лошо. Светлината мъждукаше, не стигаше до ъглите. Пък и без това ще се наложи да го изключи. Павлиш реши да изобрети кандило с олио. Или спиртник. Вече си се представяше как пише поредното си писмо в светлината на кандилото, когато се халоса в парче тръба.
Корабът беше разрушен. Туй на нищо не приличаше. Стане ли нещастие, нормално е да се взриви и да изчезне безследно. Ама кораб, изпотрошен като кола, блъсната в телеграфен стълб — дори е унизително. Духналият от морето вятър разклати развалината, на пода се посипа боклук и в премачканите й недра нещо заскърца, зави.
Нямаше енергия. Нямаше връзка. Да бяха живи капитанът или някой от механиците, все щяха да измислят нещо. Макар че едва ли. Корабният лекар Павлиш за сега нищо не можа да измъдри. За да не се размеква, пускаше сонди, методично обследваше трюмовете, приведе мостика в относителен ред, водеше корабния дневник и написа писмо на Снежина. Плика с адрес на подателя „Планета Форпост“ пусна в останките от сметопровода.
Чакаше го още една работа. Най-важната. Анабиозните вани. Те имаха блок за автономно захранване. Температурата се поддържаше на нормално ниво. Павлиш пресметна, че ще стигне за около два месеца. При най-икономичен режим. И край. Павлиш ще остане последният човек на тази планета. Сетне също ще умре, ако не успее да се приспособи към тукашния въздух. Пък може и да доживее до дълбока старост.
Павлиш си представи, че е старче в съдран, омърлян скафандър. Излиза на стълбата пред кораба, враснал в сивия пясък, и храни от ръката си членестоногите гадинки. Те се блъскат, пречат си взаимно и го гледат внимателно и строго. После старчето се връща в чистичката, вехта кабинка, украсена със сухи клонки, и през сълзи се взира в избледнялата снимка на Снежина. Тя не е остаряла. Все същата си е, опряна на брезата, гледа старчето със сините си очи.
Възможно е да се реши и на такава стъпка: да изключи анабиозните вани. Нито един от спящите няма да усети прехода към смъртта. Тогава може да превключи тази енергия към някой сектор и да преживее в безопасност няколко години. При тая мисъл му стана още по-гадно. Павлиш надникна в бившата реанимационна камера. Всеки ден се отбиваше тук, надявайки се на чудо. Зад вратата го очакваше все същата отчайваща бъркотия от проводници и изпотрошени прибори. Колкото и да се звериш, нито един проводник не ще се върне на мястото си. Не, ясно е, че няма да може да събуди втората смяна.
1
Сонда — въздушен балон със самопишещ прибор, който се прилага при проучване на горните слоеве на атмосферата. — Б.пр.