Двамата стояха един срещу друг. Павлиш изключи фенера. Грамадата се разшири по средата и отново стана безформен чувал, голям колкото двуетажна къща. Една гадинка непредпазливо прелетя близо до нея. от обвивката се протегнаха пипалца, хванаха я, скриха я в тялото. И без нея.
— По дяволите! — изруга Павлиш и грамадата, чула гласа, се заклати. — Въпреки всичко ще стигна.
Обърна се с гръб към грамадата, защото нищо друго не му оставаше. И тръгна. Дъждът прекалено силно чукаше по шлема му, а ушите му звъняха. Но трябваше да върви.
Грамадата го настигаше. Чувствуваше приближаването й, ала не се обръщаше. Скалите се отместиха. Носът свърши. Една скала, по-висока от другите, с плосък връх, стоеше на самия край на носа. Там гореше светлинката, ослепително ярък фенер, закрепен на стълб. В светлия кръг сновяха гадинки и почвата около стълба беше осеяна с труповете им. До върха на стълба, до площадката, на която бе закрепен фенерът, имаше четири-пет метра. Черен куб, около два метра висок, заемаше част от площадката. Там вероятно се намираше силовата инсталация, която захранваше източника на светлина. И толкова.
Нямаше ни къщурка с отворени прозорци, ни пещера, в която гори огън, нито даже действуващ вулкан. Имаше автоматичен маяк, поставен от някого, който живее далече и едва ли се мярка тука.
И пътешествието изгуби смисъл. Павлиш запълзя по скалата — едната й страна беше полегата. Тази последна част от пътя отне всичките му сили. Нямаше откъде да ги вземе — човек може да преодолее всякакви трудности, стига да има цел, а ако я няма…
Грамадата също пълзеше по стената, малко по-бързо от Павлиш. И когато най-после докосна гладкия стълб, блеснал под дъжда, грамадата пусна пипало и досегна крака на Павлиш — болния, вдървен крак. Ужасната болка го накара да изкрещи, защото отровното пипало докосна раната му.
Павлиш отдръпна крака си, притисна се до стълба, а ръката му се вкопчи в напречната греда. Къси гредички стърчаха от двете страни на стълба — по тази стълбичка се е изкачвал вероятно пазачът на фара. Само инстинктът за самосъхранение движеше човека. Съзнанието бе изключено, пулсираше единствено мисълта: „Да беше дошъл пазачът…“ После тъмнина и отново рязка болка — друго пипало пълзеше по крака му. Едва на площадката се свести. Как бе успял да се справи с тези пет метра — грохналият Павлиш така и не разбра. Гледаше надолу. Светлата грамада бе обвила стълба и бавно пълзеше нагоре. Павлиш извади ножа, рязна с него първото от стигналите до площадката пипала, то изчезна, но на негово място изникна ново. Помагаше си с лъча на фенера, който караше пипалата да замират, ала те бяха толкова много и вече от всички страни се промъкваха към малката площадка, издигайки се над ръба й като листенцата на хризантема.
Павлиш отстъпи към черния куб на енергоблока, видя заключения люк и пипнешком затърси копче или дръжка. Не смееше да се обърне с лице към куба, защото трябваше да прерязва нахалните „листенца“, да върти глава, за да ги задържа с лъча. А листенцата се извиваха и се събираха в центъра, до краката на Павлиш. Люкът се отвори внезапно и като пропадаше назад, той изгуби съзнание.
Павлиш отвори очи. Гореше равномерна светлина. Лежеше в неудобна поза, опрял глава в ъгъла на куба.
Понадигна се, като се опираше на лакът. Зад отворения люк осветени от лъчите на фара, проблясваха капки дъжд и падайки, потрепваха леко, като всичко, гледано през силово
Павлиш седна. Огледа се. Главата така го болеше, че му се искаше да я отвинти и поне малко да поживее без нея. Кракът липсваше. По-точно Павлиш не го чувствуваше. Черният отвън куб беше бял и светъл отвътре и затова изглеждаше просторен. По цялата странична стена се ширеше пулт. Над него висеше малка картина, обикновена стереокартичка, каквито хората си изпращат за Нова година: брезова гора, слънчеви петна по листата, мека трева и облаци по яркосиньото небе. Далеч от Земята космонавтите стават сантиментални. И ако някъде по пътя, на Сатурн или на Марс ги догони пощата, запазват картичките и ги закачват по стените на каютите си.
Всичко останало бе разбираемо и просто; пулт за далечна връзка, резервен скафандър за случай, че някой попаднал в беда космонавт се добере до автоматичния маяк, оставен от разузнавачите на безлюдната планета, шкафче с вода, лекарства, храна, оръжие, портативен енергоблок…
Някога на Земята е имало такъв обичай: когато ловците в тайгата си тръгвали от някоя забутана из горските дебри къщурка, те оставяли там сол, кибрит и патрони, които биха помогнали на заблудения пътник. И космическите радиомаяци по традиция също ги наричаха „къщурки“.