— Не те ли е страх от боговете? — попита Жило.
— Но ние ще избягаме от долината. Зад прохода има други богове. Тъй казваше баща ми.
— Ако Бялата смърт ме хване, Старейшината ще заповяда да те убият.
— Не ме е страх. Аз съм дъщеря на Немия Ураган. — Рекичка седна на земята и протегна крака.
— Цял час тичам по дирите ти — каза тя. — Ето че те намерих. Аз мога да стана ловец. Жило се засмя.
— Жените хвърлят семена в земята и варят месо. Ловци са мъжете.
— И ти копаеш земята — каза Рекичка.
Погали го по крака. Косите на момичето, които бяха обръснати в храма в деня на пълнолетието й, вече бяха поизраснали и стърчаха над ушите.
— Иска ми се да те взема за жена — рече Жило. — Ала не бива да се нарушава волята на боговете.
— Ти я наруши, когато тръгна към прохода.
— Почакай — каза Жило, повдигна се на един клон и скочи върху него, за да погледне пътеката отвисоко. — Толкова силно приказваш, че ще те чуят воините.
— Те още спят. Вратата им е затворена.
— Старейшината чува всичко. Той никога не спи. Помниш ли като откраднахме цял крак от подземното животно и се скрихме в малката пещера? Никой не ни видя.
— Дебелия Бръмбар ни видя. Той каза на Старейшината.
— Не, Дебелия Бръмбар не знаеше къде е пещерата. А пък той дойде там.
— А сетне — засмя се Рекичка — ни разкарваше из селото, спираше пред всяка къща, викаше всички навън и разправяше: „Тези деца са откраднали месо.“
— „Те са откраднали месо, а то е малко.“
— Вярно. „Те са откраднали месо, дето е толкова малко.“ И ни биеше с пръчка. Но ти не плака.
— Не плаках. А той каза, че сега няма да видим месо чак до лятото. Такава е волята на боговете. И ще работим на полето от зори до късен мрак. А пък на мене ми се ядеше месо,
— Но татко ни даваше. Мигар си забравил? Даваше ни от своя пай. Казваше, че не иска да умрем от глад.
— Не говореше, а показваше с ръце, че ще умрем.
— Татко беше добър.
Рекичка стана, вдигна от земята копието на Жило и попита:
— Тръгваме ли към прохода? Или си забравил?
Жило скочи от клона. Обиди се. Рекичка не биваше да напомня на един мъж какво трябва да върши. Но беше права. Каква полза да седиш на клона и да си клатиш краката. Най-много да дочакаш воините да открият следите ти.
Утрото си отиде. Сенките се скъсиха, вятърът стихна. Лека пара се издигаше от тъмната маса на храстите — растенията връщаха влагата, насъбрана през дългата нощ. Сгъстиха се ароматите на земя, животни и растения; многобройните следи, оставени от животни и хора, потъваха в изпаренията на долината. Най-добрите часове за лов — от разсъмване до настъпването на жегата — отминаха. Жило дръпна Рекичка за косата.
— Бъди покорна, жено — изрече думите, които можеше да произнася само Старейшината.
— Пусни ме, боли.
Вървяха покрай храсталака, но нито веднъж не стъпиха в сянката му. Жило подплаши една червена змия, перна я с камък от прашката си, тя изписка, завъртя се в тревата и се разсипа на десетина змийчета. Между храсталака и скалите оставаше тесен проход, който след стотина крачки изчезваше. Ала Жило вървеше смело напред. Така заръча Урагана. Рекичка го следваше по петите и дишаше в тила му. Понякога протягаше ръка и докосваше с пръсти гърба на момчето. Жило отърсваше рамо, събаряше ръката й. Той също се страхуваше. Ако от храстите изскочи някой, няма къде да се бяга. Три крачки — и скалата.
После оставаха две крачки. Сетне настъпи моментът, когато, ако разтвориш ръце, дясната ще се допре в бодлите на храсталака, а лявата ще докосне студената мокра скала. По нея се стичаха тънки струйки вода и ги пръскаха. Тук беше по-студено, отколкото под дърветата. Жило замря. Отпред, на няколко крачки, храсталакът опираше в скалата.
— Тук — тихо рече Жило.
— Няма път — отговори Рекичка. — Да не си сбъркал?
— Урагана каза: „Където храстите и скалата се съберат, тичай напред.“
— Още никой не е идвал тук.
— Твоят баща е идвал. Той беше голям ловец.
Жило мушна копието си в храстите. Едно клонче се размърда като живо и прибра иглите си. Жило го отмести с копието си и прекрачи. Рекичка се държеше за набедрената му превръзка. Жило отместваше клоните с копието и се промъкваше между тях и скалата. Те се събираха отзад, притъмня и някой се размърда съвсем наблизо.
Рекичка уплашено викна, Жило се втурна напред, храстите го закачаха с бодлите си, обезпокоените обитатели на мрака мърмореха, пищяха и съскаха подире им.
Жило тичаше, стиснал очи, и не той, а Рекичка първа разбра, че са излезли от долината. Храстите се разстъпиха и бегълците се намериха в широка клисура, чието дъно бе постлано с дребни камъчета, а тъмните скали наоколо бяха покрити с лишеи и се събираха над главите им.