Жило си пое дъх. Рекичка отскубна снопче трева и заизбърсва кръвта от лицето и гърдите си. Жило я побутна да бърза.
— Ако сме събудили Бялата смърт, тук ще ни догони лесно. Да вървим към жълтата стрела.
— Боли ме — каза Рекичка.
— Тогава стой. Или върви в селото.
— Не мога. Ще ме дадат на боговете.
Жило реши да не си губи времето за приказки с момичето. Побърза напред, без да сваля поглед от лявата скала. Там някъде трябваше да има жълта стрела.
Рекичка се влачеше подире му, хленчеше и хокаше спътника си. Отзад се чу свирене.
— Бялата смърт! — викна Жило. — Събудихме я. Не се обръщай!
Рекичка все пак се огледа. Храстите мърдаха, люлееха се, сякаш искаха да изплюят нещо голямо. Сред клоните се мяркаха бели петна, ала не можеше да се различи нито формата, нито големината на Бялата смърт.
Жило тичаше напред, клисурата нямаше край. Пред очите му просветваше все същото късче небе и ивичките облаци по него. Изведнъж скалите се отдръпнаха и бегълците се намериха на края на урвата. Тя се спускаше отвесно към зеленото поле, а сред него се виеше река. Реката се губеше в мъглата, зад която беше морето.
Меланхоличното свирене и плющене приближаваше. Бялата смърт ги настигаше и този път се обърна Жило. Нямаше очи, уста и крака. Търкаляше се като тесто, пускаше къси израстъци и ги протягаше към бегълците.
— Стрелата! — викна Рекичка.
Малка жълта стрела сочеше косо нагоре, към корниза — тесен и почти незабележим от дъното на клисурата.
Жило сграбчи Рекичка и я метна на корниза. Момичето се вкопчи в камъка, повдигна се и изчезна зад скалата. Тутакси протегна ръка, за да помогне на момъка да се изкатери. Жило се опря на копието, босите крака се впиха в грапавия камък. Без да пуска ръката му, Рекичка отстъпваше покрай стената.
Към корниза се протегна един от белите израстъци. Жило го мушна с копието и той веднага изчезна.
Бегълците стояха, притиснали гърбове към скалата, и мълчаха. Боговете се смилиха над тях. Корнизът постепенно се разширяваше и спускаше надолу към реката. Вятърът, долетял от морето, ги шибаше по лицата, но веднага отскачаше, сякаш се страхуваше, че изтощени след страшната среща, те ще загубят равновесие и ще паднат долу.
Тръгнаха по корниза, а когато той се разшири — приседнаха.
Мъглата се разсейваше и небето, толкова голямо от високото, надолу сякаш се огъваше, потъмняваше, а по него тичаха бели ивички. В небето се вливаше реката, разделена на много тесни притоци.
— Морето — каза Жило. — Урагана казваше, че морето е сестра на небето. Сега вече никой няма да ни стигне.
Корнизът водеше надолу към речната долина, към розовите сладки дървета. Стадо дългоноги пасеше около едно от тях. Жило никога не бе виждал толкова дългоноги накуп.
— Месо — повтаряше той. — Много месо.
Плюшеното на Бялата смърт се чу съвсем наблизо. Чудовището се бе проснало на стената, изпълзяло по корниза и бавно се промъкваше напред. Жило понечи да тръгне срещу него, но Рекичка се вкопчи в ръката му.
— Да не си посмял! — крещеше тя. — Ще избягаме. Бялата смърт не може да бъде убита.
Жило отстъпи.
— Да бягаме!
Тичаха надолу, като се ловяха за изпъкналите камъни, прескачаха пукнатините. Кой знае откъде се взеха големи мухи, привлечени от човешката миризма. Мухите се виеха над главите им и им пречеха да тичат. Бялата смърт изостана. Тя струеше по корниза, променяйки формата си. Движеше се бавно, но упорито, защото знаеше, че хората не могат да й избягат.
Корнизът се превърна в сипей. Между скалите растяха храстчета и жълти светещи цветя. Дългоногите забелязаха хората и търтиха на бяг, подхвърляйки високо дебелите си задници. От сипея се виждаше скалата, от която се спуснаха. Точеше се от морето до Сините планини и клисурата, по която се измъкнаха, изглеждаше оттука като черна пукнатинка, сякаш някой бе забил в скалата остра брадва. В средата на скалата белееше петно.
— Да стигнем до реката — каза Жило — и ще влезем във водата. Бялата смърт не може да плува.
— Откъде знаеш?
— Тъй казваше Немия Ураган. Когато е бил в другото племе, ловците се спасявали от нощните зверове, като влизали във водата. Сетне ще намерим мястото, дето реката може да се мине пеш. Урагана казваше, че има такова място. Тогава ще идем в неговото племе.
— Не мога да плувам — каза Рекичка.
— И аз. Никой от нашето племе не може да плува. Ала ние избягахме и никой не успя да ни хване. Даже Бялата смърт. Аз съм истински ловец. Ще те взема за жена, а сетне с новото племе ще се върна в селото и ще убия Старейшината.