— Ще дойдеш ли, дух?
Стана му съвестно пред момчето, което сякаш бе обещал да защищава. Отвърна му колкото се може по-твърдо:
— Не се страхувай, върви!
„Лингвистът“ послушно записука.
Един от воините се спря до входа, измъкна долния камък и блоковете се стовариха, отрязвайки слънчевата светлина и звуците на утринната долина. Остана единствено мракът, който отстъпваше пред колебливото блещукане на факлите.
Пътят из пещерата бе дълъг и еднообразен. Павлиш не включваше фенера. Отпред се поклащаха оранжевите петна на факлите. Димни парцали, близки по цвят до стените, отделяха понякога Павлиш от превития гръб на воина пред него. Тогава имаше усещането, че е зазидан в планината и следващата стъпка ще го доведе до стена. Дори протягаше ръка напред, та пръстите, проникнали през податливия дим, да пропъдят лъжливия образ от мозъка му.
Воините намираха нужните завои, откриваха отклоненията на пещерите по някакви единствено тям известни признаци и Павлиш, който в началото се стараеше да запомни пътя, скоро разбра, че ако му се наложи да се връща сам, като нищо ще се загуби.
В една от обширните зали реши да снима красиво искрящите сталагмити, но светкавицата накара спътниците му да паднат ничком. Може би са помислили, че се е продънило небето. Наложи се да почака, докато дойдат на себе си и вдигнат захвърлените факли. Воините мълчаха.
— Няма нищо страшно — успокои ги Павлиш. — Можем да вървим.
— Ние не сме те обидили с нищо, дух — укори го главният.
— И аз вас — усмихна се Павлиш.
Но никой не видя усмивката, а емоции „лингвистът“ не умееше да предава.
Подземният ход премина в стълба. Стъпалата бяха издълбани неравно, трябваше да опипва всяко следващо с обувката си и да се държи за стената.
Процесията спря. Пътят свърши. Отпред имаше дървена врата. Първият воин почука на нея с дръжката на копието си.
— Кой е дошъл? — чу се глас оттатък.
— Слуги на боговете — отвърна воинът.
— С добро ли сте дошли?
— Със сполука. Боговете ще бъдат доволни.
Вратата се отвори със скърцане и от пролуката проникна жълта светлина. Когато Павлиш влезе вътре, последният воин затвора вратата, а този, който ги пусна, отстъпи до стената, и попита:
— Да повикам ли Старейшината?
— Да. И му кажи, че с бегълците е дошъл непознат Дух.
— Къде е той? — попита воинът и потърси с поглед Павлиш. Помещението бе осветено с глинени светилници, поставени покрай стените. Видя го и поиска да знае:
— Откъде е този Дух?
— Дойде сам. Не сме го викали. Така кажи на Старейшината.
Жило и Рекичка стояха посред стаята и сякаш невидима бариера ги отделяше от другите.
Павлиш извади камерата, но един от воините забеляза движението му и каза:
— Не ни ослепявай, Дух. Почакай, дорде дойде Старейшината.
Човекът, който влезе в стаята, се спря на прага. Колебливата светлина от кандилата и димът от угасените факли пречеха на Павлиш да го разгледа. Беше сигурно вожд или жрец на племето. Гласът му беше висок и рязък. „Лингвистът“ преведе думите му:
— Затворете бегълците. Боговете ще кажат какво да правим с тях.
Старейшината беше нисък, зиморничаво се увиваше с някаква дебела тъкан.
Жило се обърна към Павлиш и рече:
— Защити ме, Дух.
Павлиш пристъпи напред и воините се отдръпнаха, за да му направят път.
— Здравей, Велики Дух — каза Старейшината. — Знаеш, че не можем да го пуснем, боговете решават.
— Животът е в ръцете на боговете — замърмориха като заклинание другите.
— Ще дойдеш ли с мене, Дух? — попита Старейшината.
— Да — каза Павлиш. — Искам да не им се навреди.
— Да вървим — каза Старейшината и без да помръдне от мястото си, чакаше кога Павлиш ще дойде при него.
Старейшината стоеше, леко наведен напред, предпазливо и здраво. Тъмното му лице бе покрито с жълта козина. Очите — скрити под надвисналите очни дъги. Погледът му опираше в гърдите на Павлиш. Старейшината беше по-нисък дори от Рекичка.
— Да вървим — повтори.
Обърна се и отмина вратата, убеден, че Духът ще го последва. Ушите му бяха прилепнали до тила. Имаха странна форма, не както на другите — дълги и заострени.
Следващата стая беше малка, полутъмна и Старейшината бързо я прекоси. Леко накуцваше с десния крак. Отзад се чуваха гласовете на спорещите.
— Жило се страхува — каза Старейшината, без да се обръща. — Той наруши закона.
— Какво е направил? — попита Павлиш.
Старейшината бутна още една врата и влязоха в дълъг коридор. Глинените светилници се люлееха под тавана.
— Нарушил е закона — уклончиво отвърна Старейшината.