— В какво е сгрешил? — настояваше Павлиш.
— Духът знае — каза Старейшината. — Духът знае работите на смъртните.
— Дойдох в долината, когато твоите воини вече го бяха настигнали.
— Духът знае — повтори Старейшината.
В края на коридора се появи ярко петно — дневна светлина. Старейшината махна с ръка и пропъди заспалите по тавана гадинки. Те се защураха и потънаха в светлия правоъгълник. Павлиш замижа и очите му се насълзиха. Вдигна забралото и се поспря, за да ги изтрие. Старейшината се обърна. Стоеше до входа, опрян на стената, и равнодушно наблюдаваше действията на непознатия.
Излязоха на малка площадка, която имаше още три черни отвора и четвърти, затворен с врата от тънки гредички, свързани с връвчици.
От площадката се откриваше изглед към планинска долина, обградена с отвесни скали. Тук, в горната си част, долината беше тясна. На противоположния склон се чернееха редица дупки — пещери. В дъното на долината бяха отрупани колибите. Покрай тях течеше син ручей, който се вливаше в малко езеро, обградено с дървета. В долината протягаше език ледникът, обрамчен с каменлив сипей, откъдето извираше още един поток, също устремен към езерото. Езикът на ледника създаваше преграда, зад която, едва различими в мъглицата, се виждаха гъсталаци, проточени чак до урвата. Урвата запушваше долината.
— Хайде — каза Старейшината и посочи затворената врата.
Сега, на дневна светлина, той се видя на Павлиш по-малко приличен на разумно същество, отколкото Жило и Рекичка, отколкото даже воините. Макар че чуждият живот не бива да се мери със своите собствени мерки. Не е изключено местният гений да прилича повече на орангутан, а селският глупак да се окаже двойник на човека.
— Пак в пещера ли? — попита Павлиш, показвайки явно нежелание да се разделя със слънчевата светлина.
— Това е моят дом — каза Старейшината. — Не знаеш ли?
— Не ми се е случвало да идвам.
Може би на духовете в долината подобава да бъдат всезнаещи и с тия думи Павлиш подронваше репутацията си.
— Ще дойдеш ли в храма? — попита Старейшината. — Бързаш ли?
Един от воините излезе на площадката и приклекна до стената, за да се погрее на слънцето. Старейшината не му обърна внимание. Отвори дървената врата и влезе пръв. Павлиш го последва. От разтворената врата проникваше светлина и ветрец помръдваше козината на кожите, с които бе подкрит подът. Сред стаята лежеше голям плосък камък, а върху него — глинена паница с някакво вариво. Павлиш се сети, че е огладнял. В ъгъла бяха облегнати копия, отрупани глинени гърнета, паници, рога, клони, корени — сякаш в реквизитната на театър.
— Знаех, че ще дойдеш — каза Старейшината и седна на кожата.
— Откъде?
— Знаех.
Старейшината отново избягна обясненията. Хитро гледаше Павлиш, тесните му зеници се свиваха като черно косъмче и изглеждаше, като че ли участвува в игра, чиито правила са известни и на двамата, а камо ли на духа, който толкова делнично се появи в долината.
Паузата нещо се проточи. Старейшината чакаше какво ще каже Паелиш. А Павлиш не беше решил дали да поразпита как живее племето, или да се махне оттук, да слезе при колибите.
— Какво ще направите с тях? — попита накрая, разглеждайки събеседника си.
— Ще ги отведем в храма — каза Старейшината, като че ли това се разбираше от само себе си.
— Ще живеят ли?
Старейшината не отговори. Вдигна съдината и отпи. Павлиш не покани. Тогава той извади от джоба на скафандъра туба със сок, отметна забралото и утоли жаждата си. Сетне сложи празната туба на масата. Старейшината гледаше с интерес, но сдържано. И едва когато тубичката се търкулна по масата и издрънча в паницата, той се изненада. Отдръпна се рязко от масата, погледна странно Павлиш, протегна дългата си космата ръка и предпазливо докосна тубичката, сякаш очакваше, че тя ще се изпари. Но тубата си остана. Старейшината я подуши и я върна на мястото й. Поклати глава.
— Учуден ли си? — попита Павлиш.
— На духовете е позволено много — отвърна Старейшината.
— Бих искал да сляза долу в селото — каза Павлиш.
— Долу?
— Да.
— Тук лошо ли ти е?
— Не, добре ми е. Ала искам да видя селото.
— Няма ли да дойдеш в храма? — попита Старейшината.
— Ще дойда. Интересно ми е да видя храма.
Старейшината отново се изуми.
— Интересно ли? — попита.
Ниското му чело се сбърчи. Решаваше някаква задача.
— Ти ще идеш в храма — каза накрая. — И ще чакаш там.
— Е, добре — съгласи се Павлиш. — А дълго ли ще чакам?
— Не — рече Старейшината.
Тубата го интересуваше. Ръката му току посягаше към нея, дългите нокти въртяха жълтата играчка.