— Ти си убил Бялата смърт — каза Старейшината. — Защо я уби?
— Бялата смърт ли? — попита Павлиш. — Не я познавам.
— Там до реката. Воините казаха, че си убил Бялата смърт.
Павлиш се досети, че тук наричат тъй „слона“.
— Да — каза той. — Бялата смърт заплашваше хората.
— Ама те са нарушили закона.
— А мигар Бялата смърт не бива да се убива?
— Жило е нарушил закона.
„Господи — рече си Павлиш, — върви, че се разбери с тях.“ Беседата стигна до задънена улица. И Старейшината, и Павлиш не се разбираха един друг. Нещо абсолютно очевидно му се изплъзваше. И той чувствуваше, че Старейшината знае повече от него.
— Някой от твоите хора идвал ли е в моя дом? — попита Павлиш.
— Къде е той?
— На морския бряг. Оттатък реката.
— Твоят дом ли? — попита Старейшината.
— Ами да, разбира се. Аз долетях от небето. И моят дом е на морския бряг. После ще отлетя обратно.
— То се знае — каза Старейшината.
— Та ходил ли е някой там?
— Никой не излиза от долината — отвърна Старейшината.
— Не е вярно — каза Павлиш.
— Никой не излиза от долината. Който го направи, нарушава закона. И Бялата смърт ще го убие.
— Твоите воини излязоха от долината — възрази Павлиш.
— Моите воини вървяха по следите на оня, дето наруши закона.
Омагьосан кръг. Никой не може, но воините могат, защото никой не може.
— Хайде — каза Старейшината. — Отиваме в храма.
Излязоха на площадката. Воинът все тъй седеше до стената и дремеше. Крайчецът на дълъг сив облак бе надвиснал над дъното на долината и там валеше дъжд. Пред една колиба се боричкаха деца. Вятърът вдигаше праха и го завърташе като вихрушка до урвата. Планетата беше мирна, добра.
— Далече ли е? — попита Павлиш.
— Ти знаеш — каза Старейшината.
— Аха — съгласи се Павлиш. Духът трябва да знае къде е храмът.
Старейшината стигна до края на площадката, откъдето започваше широка пътека и се спускаше полегато покрай урвата. След десетина крачки спря, погледна Павлиш и неочаквано скочи напред. Павлиш се взря в земята под краката си. Под тънкия слой чакъл и пясък се провиждаха клонки. Навярно маскиран капан. Засили се и скочи тъй, че да стъпи до Старейшината. Не беше лесно — пречеха му нещата, закрепени на скафандъра. Но не му се искаше да губи престиж. Щом аборигените скачат, какво остава за един дух. Неуспешно обаче. Нешо изхрущя и земята под краката му изчезна. На пътеката останаха само ръцете му. Долу, в дълбоката пукнатина, полетяха клони и камъни. Павлиш дори не успя да се уплаши. Краката му се плъзгаха по урвата, все не смогваше да опре върховете на обувките си в отсрещния скат и да се измъкне на пътеката.
— Помогни ми — каза Павлиш колкото може по-спокойно на Старейшината.
Той не се помръдна. Мислеше. Явно духът не издържа изпитанията и Старейшината премилаше в мозъка си позакрепналите съмнения.
Кракът му най-после напипа издатинка, Павлиш опря нокти в края на пътеката и се повдигна. Изведнъж лошо предчувствие го накара да вдигне очи нагоре. Старейшината неуверено пристъпи, но срещна погледа на Павлиш и се спря.
— Махай се — рече Павлиш.
Камъкът, на който бе закрепил крака си, полетя подир своите събратя, но за щастие вече се бе измъкнал до кръста. Последен тласък и коляното му опря на пътеката. Изправи се, като гледаше да не повреди балоните.
Старейшината се бе облегнал на скалата и присвил блажено очи, се почесваше по корема, сякаш бе забравил за съществуването на духа.
Павлиш стана, отърси праха от скафандъра и си позволи да се обърне. Фалшиво мостче покриваше пукнатината, която стигаше чак до реката. Дощя му се да обиди коварния стопанин.
— Страх те е да не дойдат хора отдолу ли?
— От нищо не се страхувам — каза Старейшината. — Отиваме ли в храма?
— Да — съгласи се Павлиш.
В края на краищата сам си е виновен. Следващия път трябва да бъде по-внимателен. Не бива да се отпускаш на чуждо място.
Павлиш вървеше по стъпките му. Старейшината очакваше някакви опасности отдолу. Дали се страхуваше от съплеменниците си? От Бялата смърт? От съседното племе?
Храмът беше изсечен в скалата като жилището на Старейшината. Може да са използували стара пещера. От широката площадка към входа водеше грубо изсечена стълба. Входът не беше много голям и се стесняваше в горната част, а от двете страни се издигаха ниски колони, украсени с по едно око, разсечено от тясна зеница. И толкова.
— Върви там — каза Старейшината.
— А ти?
— Аз ще се върна назад.
Какво ли още си бе наумил спътникът му? Павлиш реши, че най-вероятно върху главата му ще се стовари каменен блок.
— Ти върви пръв — каза той.