Жило знаеше за смъртта, беше я виждал, ала това бе чужда смърт. Своята смърт е далечна, тя трябва да си отиде, както отминава сутрешният дъжд. Ще се върне там, в онзи свят на духове, в безплътния свят, където няма дълга нощ, ярко слънце и чиста вода.
— Сега вече няма да избягаш — каза тъмносивият воин, дето му викаха Облака. Старейшината го взе от селото малко момче. Облака бутна момъка в гърба към мрака и се засмя.
— Облако — обърна се към него Рекичка, — помниш ли, че имаме една и съща баба?
— Аз съм воин на храма — отвърна Облака, — нямам майка и баща.
— Туй е било преди — каза Жило. — Сега всеки има майка и баща. Така казваше Немия Ураган.
— Ти какво дрънкаш с тях? — скара се на Облака главният воин Косата Слана.
От блъскането Жило падна на каменния под. Вратата изскърца. Чуваше се как Облака се настанява от другата страна на вратата.
— Тръгвам — каза Сланата. — Да не заспиш.
— Върви — отвърна стражът. Стана тихо.
В мрака Жило потърси ръката на Рекичка, седна и се притисна до нея, за да му бъде по-топло. Стените надвисваха, ниският таван смазваше.
— Облако — попита той. — Ще се върне ли за нас нашият дух?
— Не знам — каза Облака. — Старейшината отиде с него в храма. Старейшината знае пътищата на боговете.
Рекичка извика — хлъзгаво студено змийче се плъзна по стъпалата й.
— Не бой се — успокои я Жило.
Облака запя песента за Великата тайна, за пътя към Тъмния поток. Жълтият лъч светлинка, проникващ през цепнатината на вратата, се премести. Облака придърпа светилника, защото като всички жители на долината се страхуваше от тъмнината.
Рекичка впи ноктите си в дланта на момчето.
— Какво има?
— По-тихо. Тук има някой.
— Само змии.
— Тук има някой голям. Той ни следи.
Сега и Жило усети чуждото присъствие. Чувствителните му уши не долавяха нито звук. Нямаше и мирис. Нищо нямаше. Само присъствие. Някой стоеше в ъгъла на пещерата и разглеждаше пленниците.
— Върви си, Дух — каза Жило. — Иди си, щом не искаш да ни помогнеш.
— Може би това е нашият Дух? — попита Рекичка.
— Какво разправяте — попита Облака иззад вратата.
От ъгъла на пещерата се чу лек смях. Облака разтвори вратата и пъхна вътре ръката си със светилника.
— Какво става тук? — викна той.
Светилникът за секунда изтръгна от мрака неясна и смътна човешка фигура, която потъваше в стената, разтваряше се в нея.
— Не е нашият Дух — въздъхна Рекичка.
Но Жило мислеше за друго. Ръката на воина държеше светилника. Беше близо. Момъкът дръпна Облака за ръката, той се удари във вратата, влетя в камерата, изохка и падна на камениия под. Жило го удари, вдигна копието и затича, без да се оглежда.
В долината на светло ще ги хванат веднага. Воините ядат месо и затова бягат бързо. Могат да се скрият единствено в тъмната пещера и да потърсят после пътя към реката. Рекичка бягаше отзад. Споменът ги доведе до дървената врата. Стражът до нея се понадигна и насочи копието, взирайки се в полумрака. Изскочил иззад ъгъла, Жило го събори, налегна с рамо вратата и тя изпука, поддаде се. За малко не падна на каменната стълба — Рекичка успя да го подхване. Отгоре се процеждаше слаба светлина, отпред — мрак. Уповаваха се само на слуха, обонянието и паметта, здравата памет на първобитно същество, запечатала завоите, слизанията и изкачванията на дългия път към реката.
Подире им се чу шум от потеря. Жило тичаше, насочил напред копието си. Усетеше ли надвиснал камък или пукнатина, предупреждаваше Рекичка, без да се обръща.
Потерята не изоставаше. И те знаеха пещерата. Познаваха я много по-добре от бегълците. Бяха сърдити, защото ако не настигнеха момчето и момичето, ги чакаше гневът на Старейшината. А те трепереха от неговия гняв.
— Скоро ли ще стигнем? — попита Рекичка. — Уморих се. След малко ще падна.
Жило разбра, че няма да избягат, ще ги догонят. Свърна встрани, в непознатия мрак и дръпна подире си Рекичка.
— Ще почиваме ли?
— Мълчи сега — прошепна Жило. — Нито звук. Не дишай.
Тропотът и виковете бяха толкова близко, че Жило с мъка се сдържаше да не се хвърли по-навътре, в дъното, къде и да е, само по-далеч от смъртта, от страшните воини. Залепи се за земята и притисна с ръка Рекичка, която се мъчеше да скочи, защото се задушаваше.