— По-тихо, мълчи — молеше я той беззвучно. — Тихо.
Съвсем наблизо се чуха стъпки, пресекливо дишане, хриптене и викове…
— Ще чакаме ли? — прошепна Рекичка.
— Малко — каза Жило. — Те ще се върнат и ще ни търсят.
— А сетне?
— Ще си отдъхнем и ще пълзим към изхода. Ама не по главния път, а тук, между камъните. Помниш ли колко воини тичаха?
— Не. Много…
— Може би шест. Може седем. Трябва да се знае. Че сетне ще тичаме през тясната пещера. Да не вземем да се тикнем в капана помежду им.
— Ще ги убиеш ли?
— Ако е един, може да го убия. Ако са двама, те ще ме пречукат.
Жило се умори, искаше му се да се притисне до Рекичка и да заспи.
— Ти си голям ловец, Жило — каза тя. — Ами ако изтичаме обратно, дорде са там? И се скрием в селото?
— Не бива — отвърна Жило. — Там са Старейшината и другите воини.
— Да не чакаме повече — предложи Рекичка. — Надушват ни. Чуваш ли, тече вода? Да вървим по водата.
— Ами ако е дълбоко?
— Не бива да се бавим.
— Почакай — каза Жило. — Сега ще притичат обратно и тогаз ще тръгнем.
Говореха тихо, съвсем тихо. Но пещерата разнасяше даже шепота и Старейшината, който бързаше след воините, чу гласовете и се промъкна съвсем наблизо, преди Жило да го надуши. Прекалено близко…
— Стой — каза Старейшината тихо. — Ти не знаеш пътя в тъмнината. Няма накъде да бягаш.
Би могъл да извика воините. Вместо това говореше тихо. Беше предпазлив. Стоеше на десетина крачки от бегълците, зад камъка. С точност знаеше къде са те. Издаваха ги миризмата и топлината на телата им. Никой в племето не усещаше така топлината на живите тела, както Старейшината. Би могъл да стане голям ловец.
Копието се удари в камъка и се строши, а Старейшината излезе напред и го настъпи.
— Жило, нищо повече не можеш да сториш. Ела при мен. Нека Рекичка върви отпред.
— Не отивай, Жило — каза Рекичка.
— Духовете са великодушни — продължаваше Старейшината, като че ли не чуваше думите на момичето. — Може да ти простят.
Гласовете на воините приближаваха. Връщаха се, надничаха в разклоненията, подвикваха си.
— Ако дойдеш сам — каза Старейшината, — ще те преведа обратно и ще те затворя. Ще чакате решението на духовете. Ако дойдат воините, ще те убият. Озлобени са и аз не мога да ги спра. Ти ги познаваш. Хайде.
— Не отивай, Жило — молеше Рекичка.
Жило запълзя по корем към равния тих глас на Старейшината. Още малко и ще може да скочи, и…
Старейшината чу, подуши, отстъпи крачка встрани и Жило не успя да го удари, както искаше. Падна до него, вкопчен в острата козина на Старейшината. Около минута се чуваше само дишането на враговете, скърцане на зъби и триенето на стъпалата в камъните. Рекичка се завтече на помощ, но не можа да се оправи в тъмното кой къде е. И в този момент Старейшината закрещя и неговият вик изпълни пещерата:
— Хе-ей! Насам!
Воините бяха вече близко. Стовариха се върху бегълците.
Жило пусна Старейшината, измъкна се от лапите на воините и скочи зад един сталагмит. Спря за миг, отзад мърдаха тела, Рекичка пищеше. Що да стори? А тя сякаш отгатна мислите му.
— Бягай — викна. — Бягай! По-скоро бягай към реката!
Жило послушно затича нататък, подтикван от виковете на приятелката си.
Гласът стихна. Само далечното ръмжене на воините и неясните думи на Старейшината изпълваха пещерата…
Павлиш излезе на площадката пред пещерата. Къде потънаха всички воини? В подземието ли са отишли пак? Или ги е нападнало друго племе? Не, най-вероятно нещо е станало с пленииците. Дали да се пъха обаче в черната пещера…
Павлиш надникна в жилището на Старейшината. Нямаше никого. Как можа да се забърка в тая история… В края на краищата логиката показва, че ти, Слава, трябва да оставиш тези същества на мира. Ако се захванеш със спасението на околните, резултатите могат да бъдат и съвсем противоположни. Не е ли време ти, корабният лекар, да се заемеш със собствените си задължения? Да, но жалко за момчето и момичето.
Павлиш влезе вътре и седна на кожата. Тук мухите не му досаждаха, не се блъскаха в забралото на шлема.
Все едно, сега няма да може да се измъкне от долината.
— Почивате ли си, Павлиш?
Павлиш вдигна глава. На кожата срещу него, където доскоро се пъчеше Старейшината, беше се настанил удобно младеж с големи очи. Седеше си, опрял глава на свитите си колене, подложил длан под брадичката си, и гледаше втренчено Павлиш. Огромните му очи бяха прозрачни и изобщо нямаха бяло. Младежът имаше дълга шия и източена, приплесната отстрани глава, сякаш природата специално се бе постарала да подчертае птичето изящество на това същество. Гладък блестящ костюм без шевове и гънки плътно обхващаше тялото му, сякаш по него струеше тъмна вода.