— Мисля — отговори Павлиш и чак тогава се учуди. — Как дойдохте тук?
— Тук бях — каза младежът.
Мозъкът на Павлиш усилено работеше, прехвърляше възможните варианти: откъде се взе този момък? Знае руски език. Ходи без шлем и скафандър, леко облечен, значи живее тук, свикнал е с този свят. Известно му е името ми.
— Идвали ли сте на „Компас“? — попита Павлиш.
— Да. Вие ме изплашихте.
— Защо си отидохте?
— Не питате защо дойдох?
— Почти същото е.
— Не исках нищо лошо. Просто от любопитство. Не исках да ме видите. Спокойно щяхте да си заминете, щом дойдеше очакваната помощ. Ала щом разбрах, че ме видяхте, си рекох, че и вие сигурно ще полюбопитствувате.
— Не искахте това, така ли?
— Да. И ви подцених. Не си представях, че ще успеете да проникнете в долината.
— Откъде знаете моя език? — попита Павлиш.
— Знам. — Младежът не пожела да обсъжда тази тема. Заприказва за друго. — Простете — каза той, — че ви се наложи да изпитате толкова неприятности заради аварията. Но за съжаление тогава не бях в долината. Не можах да ви се притека на помощ. После Старейшината ми разказа, че са видели падаща звезда. Тогава се заинтересувах. Първо реших, че корабът е унищожен. А вие сте се добрали до маяка, нали?
Ръцете му непрекъснато бяха в движение.
— Да — отвърна Павлиш. — Преди няколко години тук е идвал някой. Може би се е спускал робот?
— Няколко десетилетия — поправи го събеседникът.
— И не е открил тук следи от цивилизация?
— Роботите могат да сгрешат. Следите трябва да са прекалено очевидни, за да бъдат достъпни за тяхното съждение.
— Говорите руски почти без акцент. — Павлиш упорито и безнадеждно опитваше да удовлетвори любопитството си.
Младежът се усмихна.
— Благодаря за комплимента.
— Защо тук ви смятат за дух? — попита Павлиш.
— Така ли мислите?
— Никой не беше особено поразен от моето появяване — нито Старейшината, нито войните. Това ме учуди още в началото.
— Вие сте наблюдателен — прекъсна го младежът. — Сега ме изслушайте внимателно. Обещавам ви, че ще дойда при вас на кораба и всичко ще ви разкажа. И за себе си, и за вас, и защо зная вашия език. Тук не се крие никаква тайна. Обаче сега времето ни е много малко. Всяка минута може да влезе някой.
При тези думи момъкът скочи леко — беше висок и крехък.
— Да, между другото — къде е Старейшината? Какво става с пленниците? — попита Павлиш.
— Какви пленници?
— Жило и Рекичка. — Павлиш стана и се отмести, за да мине момъкът.
— Вече се запознахте?
— И то при много драматични обстоятелства…
— Жило и Рекичка са в определената за тях килия. Нищо няма да им стане. Бях там преди малко. — Момъкът се спря на вратата и тънките му ръце замряха във въздуха.
— Килията е празна.
— Грешите. Последвайте ме. Повтарям, няма време. Съвсем случайно наминах в това помещение, та ви срещнах. Стопанинът може да се появи всеки момент.
— Старейшината също избяга.
— Никъде не е избягал. Слушайте. Моля ви да не се намесвате в работите на долината. Сега ще ви изведа по един път, който зная само аз. После ще се опитам да оправя онова, което сте забъркали.
— Нищо не съм забъркал…
— Ама не ме прекъсвайте! Ще ме чакате на кораба. Ще дойда. Много скоро ще дойда, може би след няколко часа. Давам ви дума, че ще ви разкажа всичко. А сега вървете след мен. И колкото по-бързо ви забравят тук, толкова по-добре.
Насреща им се зададе Старейшината. Младежът замръзна на място и Павлиш за малко не връхлетя върху него.
— Късно — каза момъкът на руски. — Мълчете. Аз ще говоря.
В този миг забърбори Павлишовият „лингвист“ — младежът бе преминал на местния език.
— Къде изчезна? — попита той Старейшината. Гласът му беше висок и рязък.
Двама воини, които влязоха в пещерата след Старейшината, се спряха и заотстъпваха назад в тъмното.
— Велики Дух! — викна Старейшината, като едновременно се привеждаше към земята и отмяташе глава, за да не изпуска погледа на младежа. — Повелителю на духовете, виновен съм пред теб. Ала мислех, че той е лъжлив дух, изпратен от Великата Тъма. По толкова много неща прилича на простосмъртните.
— Следвай ме — каза младежът и заобиколи Павлиш. — Не е редно да приказваме на открито. Могат да ни видят.
— Прав си, Велики Дух — съгласи се Старейшината. — Нека стените ни скрият от чужди очи.
Павлиш видя кръв по лапите му.