— Казвай — каза младежът. — Казвай какво стана.
— Избягаха — оплака се Старейшината. — Не знам как.
— Каква е вината им? — попита момъкът. — Видях ги в пещерата. Казвай бързо.
— Хванахме ги — каза Старейшината. — Те бягаха, ама ние ги хванахме.
— Разкажи всичко отначало.
— Не знаеш ли? — вдигна глава той и Павлиш видя кървящи рани по врата му.
— Я не разпитвай духа! — ръката на момъка излетя нагоре и дългият му пръст за секунда замря пред лицето на Старейшината. — Знаеш, че тук не се пита. Щом съм казал, че искам да знам, разказвай.
— Тя беше лоша — заоправдава се Старейшината. — Нали помниш, Дух, че баща й дойде от планината. Ние искахме да го убием, но ти рече: „Нека да живее.“
— Немия Ураган ли се казваше баща й? — попита момъкът.
— Да, Немия Ураган. Сетне той искаше да избяга от долината. Наложи се да го занесем в храма. Помниш ли?
— Помня — каза младежът. — Имаше дъщеря, нали?
— Рекичка. Освен това имаше и един младеж, Жило. Той също беше се наслушал на приказките на Немия Ураган.
— Нали заповядах да се открие пътят, по който е минал Немия Ураган, и да се затрупа с камъни.
— Бялата смърт го пазеше. Пътят можеше да потрябва.
— Искаш да кажеш, че те са отишли при реката?
— Да. Щом разбрах, изпратих подире им воини. През пещерата. Воините ги настигнаха. Бялата смърт също. Ала твоят брат уби Бялата смърт.
— Брат ми? — учуди се младежът.
Старейшината врътна глава към Павлиш.
— Вие?
— Точно тук аз излизам на сцената — призна си Павлиш. — Сега ми е неудобно. Сякаш съм се вмъкнал в чужда градина и ме е хванал пазачът.
— Сам съм си виновен — бързо каза юношата на руски. — Не биваше да се отлъчвам.
— Те се върнаха заедно — рече Старейшината, без да гледа към Павлиш. — Воините не смееха да спорят с духа.
— Добре че не сте продължили да раздавате справедливост и присъди — каза младежът на Павлиш.
— Аз не съм агресивен — възрази Павлиш и се обърна към Старейшината, приканвайки го да продължи.
— Вчера Великия Дух каза, че може да дойде брат му. Ала очите ми ме излъгаха. Стар човек съм и не съм достоен да бъда Старейшина. Боговете са дарили твоя брат с плът.
— Боговете са всемогъщи — изрече младежът назидателно.
— Брат ти насмалко не загина, като пропадна в капана на пътеката.
— А какво става с Рекичка и Жило? — попита Павлиш.
Старейшината мълчеше и гледаше младежа, като че ли чакаше разрешение да отговори.
— Говори — каза младежът. — Трябва да напуснем долината, Аз ще се върна.
— Ние ги настигнахме.
— В тъмницата ли са?
— Скоро ще го хванат. Воините са по дирите му.
— Така. — Младежът се наведе напред, почти докосвайки Старейшината с върховете на изпънатите си, трептящи като струна пръсти. — Така.
— Не се гневи, Велики Дух. Ще го хванат.
— А къде е Рекичка? Какво става с момичето? — попита Павлиш.
— Настигнаха я. Тя се биеше като див звяр.
— Какво й е?
— Умря.
— Как? — младежът се люшна напред.
— Не можах да спра воините. Тя се биеше, а те бяха озлобени.
— Без мое разрешение? — Младежът махна с ръка, като че ли искаше да удари с нея по камъка.
„Ще се нарани“ — мярна се в ума на Павлиш. Ръката свободно мина през камъка. Като забеляза учудения поглед на Павлиш, младежът тутакси вдигна ръка до гърдите си и каза бързо, сякаш нищо не бе станало:
— Голямо е прегрешението ти, Старейшино. Прекършил си волята на боговете, защото казано е: не убивай, преди да си получил тяхната дума.
— Виновен съм, Велики Дух.
Старейшината наистина беше здравата наплашен. Не го учуди дори произшествието с ръката на Великия Дух. Сведе глава.
— Убил си момичето. Изпуснал си Жило. Накъде избяга той?
— Към долината, към реката. Ама ще го настигнат до задръстването. Щях да ида с воините, но не мога да бягам бързо.
Младежът за миг затвори очи, мислеше. Погледна Павлиш и каза тихо и настойчиво:
— Моля ви, постойте тук. Не ходете никъде. Ако не бяхте вие, сега момичето щеше да е живо.
— Добре — отвърна Павлиш смутено.
Момъкът се обърна към Старейшината:
— Върви след воините. Върнал си се, защото те е страх от Жило. Не ти се иска да умреш. Върви след воините. Аз ще ида напред и ще видя къде е отишъл Жило. Ще ти посоча пътя. Върви де.
Старейшината заднишком изпълзя от пещерата.
— Бързо ще се върна — каза младежът. — Аз — напряко. Стана и тръгна към далечния ъгъл на пещерата.
— Чакайте.
После влезе в стената, сякаш потъна в гъста мъгла.
Жило дотича до задръстването. Тънки лъчи светлина проникваха през цепнатините между камъните и покрай всеки лъч струеше топъл жив въздух.