Сега Жило не мислеше за Рекичка. Виждаше само камъни, черни камъни и светлината, която ги пронизваше. Бутна един каменен блок, той едва помръдна, но не се помести. Вече се чуваха стъпки и викове — някъде съвсем наблизо, а може и да бяха още далече — звукът в пещерата се разпространява не като по земята.
Жило натисна камъка с рамо и когато той пак не се поддаде, отстъпи няколко крачки, засили се и отново се хвърли върху него — и отново го чакаше неуспех. Да имаше време спокойно да размести камъните, щеше да открие оня, който крепи камарата.
За миг стъпките затихнаха. Воините се вслушваха.
— Там е! — беше гласът на Сланата.
Жило бутна най-горния камък, той се търкулна и слънчевите лъчи ослепиха беглеца.
— Ето го — гласът беше съвсем близко.
Жило се шмугна в дупката и раздирайки хълбоците си, се мъчеше да се изскубне навън като червей, стиснат между пръсти. Държеше се за склона, местеше ръце по него и се придърпваше навън, когато успееше да се хване за острите ръбове на скалата. В последния момент по петата го удари копие, хвърлено от някой преследвач, но Жило вече се търкаляше по камъните и тревата, без да усеща болка, сетне приклекна и се понесе с огромни скокове към реката.
Спаси го тъкмо това, че не можа да срути камарата от камъни пред входа на пещерата. Отворът, през който се изплъзна, беше прекалено тесен и сам той успя да го стори само защото го подтикваше страхът от смъртта. Още първият воин, устремен подире му, се задръсти между камъните, разгорещените от преследването, от мириса на кръв воини си пречеха взаимно и едва след няколко минути струпването се поразчисти. А когато най-сетне изтичаха в долината, момъкът беше вече до самата река.
Поспря за миг. Очите свикнаха със светлината, страхът поотстъпи. Жило отскочи зад дървото и се обърна. Воините, конто се щураха край входа на пещерата, изглеждаха мънички, почти безопасни. Реката клокочеше на плитчината, а Жило знаеше, че трябва да бяга по-далече, нататък, към ниските хълмове.
Стъпи във водата. Беше по-топла, отколкото в потока край селото. Но там водата само едва покриваше камъните на дъното, а тук отпред потъмняваше и не се виждаше дъно. Воините го забелязаха и затичаха подире му. От раненото стъпало потече червена струйка, смеси се с водата и дребните червеи вече се струпаха, за да си пийнат кръвчица.
Жило пристъпи и кракът му затъна до коляно в меката тиня. Водата побутваше беглеца. Влезе до кръста. Другият бряг беше още много далече. Стори му се, че воините вече го настигат. Продължи напред и се огледа. Не, воините изостанаха… Но кракът изгуби опора и Жило се бухна във водата с главата напред. Реката го подхвана и понесе, като го въртеше, теглеше на дълбокото и не му даваше да си поеме въздух…
Жило се устреми нагоре, към въздуха, ситно потръпваше с ръце и крака… Може би щеше да изплува. Някъде в тялото му се криеше наследствената памет за ония далечни времена, когато неговите прадеди са живели край водата и са можели да плуват и да се гмуркат. Но реката беше бърза. Тя не му даваше да плува, завличаше го във водовъртежите, ала пак тя го изхвърли на близката плитчина, удряйки го в чакъла. Без да съзнава какво прави, Жило рязко изскочи от водата като уплашена риба.
Тук беше плитко.
Жило стоеше, разтворил широко нозе, и не смееше да направи нито крачка. Ушите му, пълни с вода, равномерно шумяха. Но къде са преследвачите?
Жило погледна назад. Воините вече бяха стигнали реката, ала не до плитчината, ами там далече, където го подхвана и повали водата. Видя как един от воините вдигна копието си.
Когато то, за малко не достигнало беглеца, плесна във водата, Жило вече бягаше. Пак затъна до кръста, но в същия миг дъното се издигна и той тичаше вече по ситния, прозрачен, топъл пясък, по плиткото, а воините крещяха нещо подире му и не смееха да влязат в реката, защото се страхуваха от голямата вода.
Жило се мушна в храсталака и запълзя навътре, забравил за зверовете, които се спотайват в тръните, като оставяше след себе си вълма козина и кървави петна. Храстите отново съединяваха клоните си над него и Жило пълзеше ли, пълзеше, докато не загуби съзнание.
Свести се или след няколко секунди, или след половин ден. До него някой беззвучно вървеше през храсталака. Никой не бе докоснал Жило — нито зверовете, нито птиците, нито змиите. Но в непонятното нечие безплътно и беззвучно присъствие се криеше беда, опасност. Жило замръзна, затаил дъх. Взираше се между въздушните корени.
Там, през пролуката, бързо вървеше Духа. Не, не оня сутрешният, добрият, а истинският Велик Дух, Жило бе го виждал, когато Старейшината ги заведе в храма заедно с другите момчета, за да преминат Първото изпитание. Тогава този Дух седеше на трона със златно наметало, обкръжен от ярко сияние. Беше милостив и разпитваше за разни неща. И ги накара да направят нещо, което после всички забравиха, защото Великия Дух им заповяда да не си спомнят за него.