В дясната страна на кадъра се забеляза краят на носа. И точно тук, в тази точка, видяна от камерата, пламна светлинката.
Екранът угасна. Павлиш остана в пълна тъмнина. Само пред очите му се мяркаха червени и зелени петна. Пипнешком върна лентата на онзи кадър, дето блесна светлинката. На екрана замря, спря се слънцето, замря и бялата точка в десния му край — светлинката.
Това беше толкова невероятно, че просто не можеше да го има. Светлинката трябваше да се окаже оптическа измама, халюцинация, защото Павлиш прекалено много бе чакал нещо, което би могло да му върне надеждата. Мозъкът му бе жадувал да се хване за нещо, па макар и за мираж… Но светлинката не беше мираж. Камерата също я бе видяла.
— Защо пък не? — попита Павлиш.
В отговор — мълчание.
— Защо ли стоя тук? Слънцето вече се е скрило и не пречи да се гледа носът. Ами я си представи, че светлинката вече я няма?
Павлиш си рече, че ако някъде наблизо има разумни същества, поне толкова разумни, че да притежават силен източник на светлина, излишно е да пази аварийните акумулатори. Опипом намери копчето, пусна осветлението на пълна мощност и корабът оживя. Стана по-топло, стените се разстъпиха, коварните предмети — парчетата тръби, примките на проводниците, ръбците на обшивката — вече не пречеха на Павлиш да притича през коридора към люка, престанал да бъде страшен и враждебен.
Павлиш опря ръце в люка, измъкна се до кръста навън и започна да брои, загледан в малиновото петно на хоризонта: Раз, два, три, пет… Блясък!
Светлината се задържа около секунда и угасна, а Павлиш успя да се настани на ръба на люка и да спусне надолу краката си в тежки обувки, преди тя да проблесне отново. Светлинката имаше приятен цвят. Какъв? Извънредно приятен бял цвят. А може би жълт?
Когато потъмня петното, което слънцето бе оставило по облаците, светлинката спря да мига. Светеше равномерно, сякаш оня, който си бе играл с ключа, най-сетне е разбрал, че идва нощта, включил е светлината на пълна мощност и е седнал да вечеря. И да чака гости…
От тъмното към Павлиш се хвърли нещо живо. Павлиш не смогна да си прибере краката и да се скрие в кораба, само протегна ръка напред. Нещото се оказа вече познатата гадинка. Тя омота със сухите си тънки крачка ръката на Павлиш и очите и на водно конче укоризнено блеснаха, отразили светлината, паднала от люка. Павлиш отърси гадинката, както се отърсва паяк, и тя тупна на пясъка. Свят му се зави. Едва сега разбра, че е забравил да спусне забралото на шлема и диша въздуха на планетата. Призля му. Павлиш затвори люка и седна на пода. Смъкна забралото и увеличи притока на кислород, за да си поеме дъх.
Сега трябва да дам сигнал, мислеше Павлиш. Трябва да пусна ракета, да запаля прожектора. Трябва да извикам помощ.
Но ракети нямаше. Пък и да има, докато ги търси, ще минат още няколко денонощия. Прожекторите са счупени. Има фенер, даже два фенера, но и двата са много слаби, за шлема са. Е, какво да се прави, ще започнем с тях.
Павлиш дълго стоя до отворения люк, закриваше и откриваше с длан светлината, а със свободната ръка отпъждаше гадинките. Светлинката не реагираше, гореше все така ярко и равномерно. Стопаните й явно не се досещаха, че наблизо някой е изпаднал в беда. Павлиш измъкна от кораба сума ти неща, дето можеха да горят, и ги запали. Огънят не беше буен — във въздуха имаше твърде малко кислород, пък и гадинките попадаха в пламъка и се овъгляваха, съскайки като мокри дърва. Павлиш прахоса целия запас спирт и след десет минути борба с гадинките заряза това начинание.
Отстъпи към люка и се загледа в светлинката. Тя беше като светлото прозорче от приказната къшурка на горския, огън за ловците… А може и да е блясъкът от огнището под казана на людоеда?
— Добре — каза Павлиш на гадинките, които образуваха живописна купчина върху овъглените врати от шкафчетата, книгите, хартиите и парцалите. — Тръгвам.
Хубаво е, когато си взел решение. То изискваше безброй разнообразни и спешни действия. По нещо приличаше на суетнята преди заминаване на почивка: трябва да оправиш жилището, да оставиш храна на рибките, да помолиш съседката да полива цветята, да намериш стереолента, да се обадиш на приятелите, да се погрижиш за билети…
Павлиш започна първо от анабиозната камера. Походът към светлинката можеше да продължи и три часа и в това време нищо не трябваше да нарушава съня на втората смяна. Ако с тях стане нещо, пропада целият смисъл на похода. Павлиш изключи електричеството на кораба и включи вече порядъчно изтощените аварийни акумулатори към захранващия блок на камерата. Провери стабилността на температурата във ваните, контролната апаратура. По негова преценка камерата не бе заплашена от нищо. Дори ако отсъствува цял месец. Наистина, ако тръгваш на тричасова разходка по брега на морето, няма защо да мислиш и планираш цял месец, но разходката се очертаваше малко необичайна. Павлиш не без основание смяташе, че ще бъде първият човек, извършил нощно пътешествие по брега на тукашното море.