Духа вървеше направо, храстите му препречваха пътя с бодливите си клони, но той не спираше, не ги отместваше. Шиповете влизаха в гърдите му, пронизваха краката му, чепатите стъбла потъваха в него и се появяваха отново зад гърба му. За Духа нямаше прегради. Духа търсеше него, Жило, нищожния беглец, нарушил закона на долината, избягал от смъртта. Жило си спомни (това бяха заповядали да запомни в храма), че трябва винаги и за всичко да слуша Старейшината, защото той изпълнява волята на боговете. И горко на онзи, който се осмели да пристъпи тази заповед.
Духа беше сам. Значи воините бяха останали до реката. Духа се спря, сякаш се колебаеше. Навярно усети беглеца. Гледаше натам, където се криеше Жило.
— Излез — каза високо. — Излез и бъди послушен. Виждам те.
Ръцете се опряха на тревата, подчинявайки се на заповедта, краката трепнаха, но Жило беше прекалено слаб и тази слабост го спаси, не му даде дори да отвори уста, за да се обади, да се предаде във властта на всемогъщия всевиждащ Дух.
И стана нещо странно. Духа се извърна от устремения към него Жило и високо каза:
— Излизай, виждам те!
Но вече не можеше да го види. Не гледаше към него. И изведнъж Жило разбра, че Духа не е всемогъщ, че не беше го видял и приказваше просто така, за да го стресне.
Духа продължи по-нататък, като преминаваше през храстите, през стволовете на ниските дървета, безплътен, но толкова приличен на човек. Храстите не помръдваха, не се чуваха и стъпки.
А Жило отново загуби съзнание.
— Логическо недоразумение — каза Павлиш гласно. Смутен и обиден, все още послушно седеше на кожата. Защо той да е виновен за смъртта на Рекичка? Напротив, нали той спаси хлапетата от Бялата смърт? А втория път са избягали без негова помощ. Тогава той беше долу, до храма.
Младежът, изглежда, не е доволен от присъствието на чужд човек тук. Добре, ами как минава през стените!? Значи ли това, че на Форпост съществуват същества от особена раса, способни да проникват през материята? Значи долината има високо развита цивилизация, която в същото време не е технологична — без градове, машини…
Къде ли се крият представителите на тази раса? Под земята? В океана? И изпращат мисионери при изостаналите племена.
Космосът е огромен. Хората са успели да се докоснат едва до крайчеца му, проникнали са едва в първите му тайни… И в Павлишовия мозък се оформи вече съвсем приказен образ: някаква раса безплътни, полупрозрачни същества, които живеят във въздуха, в облаците и господствуват над земните груби диваци… Щуротия! Момъкът си е напълно материален, никъде не е излитал и ако се е налагало, тичал е с краката си. Ами камъкът? Как ръката му мина през камъка? Направи го случайно. А защо тогава не потъна в земята?
Павлиш почука с пръст по плоския камък-маса. Камъкът беше студен и твърд. Много учени си блъскаха главите над проницаемостта, но за сега без практически резултати. Павлиш отиде до онова място на стената, през което мина младежът — никаква тайна врата, никаква цепнатина. Фокуси нямаше. А за оптическа измама едва ли можеше да се говори.
Отвън се дочуха неясни гласове. Лингвистът зашумоля, но не можа да разбере какво говорят.
Павлиш отиде до изхода. В долината беше притъмняло — парцалив облак скриваше слънцето, влачеше се ниско и опираше в скалистите върхове. Двама воини слизаха по пътеката и влачеха подире си човешко тяло. Спряха се пред пукнатината, дето за малко не пропадна Павлиш, изглежда обмисляха как да прехвърлят тялото. А на дъното на долината, край колибите също настана раздвижване, като че ли там бе стигнала вестта за нещо лошо. Шепа тъмни фигурки несигурно и колебливо приближи до ручея и замря на брега, сякаш той беше граница, която е невъзможно да се премине.
Ролята на наблюдател, на зяпач, ако щеш, е интересна само докато почувствуваш, че си длъжен да се намесиш, че помощта ти е необходима.
По дяволите обещанието да стои в пещерата. Павлиш забърза надолу към воините.
Единият ловко прескочи пукнатината, другият му подхвърли края на въжето, омотано около тялото на момичето, и го последва. Двамата дръпнаха безчувствения товар, но той пропадна в пукнатината, удари се в скалите и глухо отекна. Воините го извлякоха на пътеката и продължиха надолу, без да се обръщат. Изпод краката им се вдигаше жълт прах, кълбеше се над Рекичка.