Павлиш ги догони до храма. Един от воините чу стъпки, обърна се, но не се изплаши — реши, че Духа следи работата им. Вкараха тялото в тъмната врата и веднага излязоха — седнаха на стъпалата.
Вратата бавно се затвори.
Павлиш изкачи стъпалата на храма и вратата меко се поддаде. Видя малка кръгла зала с леко светещ купол. Тялото на Рекичка не беше тук.
Павлиш стоеше с гръб към полуотворената врата, гледаше пода, където трябваше да лежи тялото на момичето, и усещаше физическа умора от безсмислените загадки на планетата. Воините не биха могли да отнесат далече Рекичка. Просто нямаше да им стигне времето. Като наближаваше храма, Павлиш прекрасно видя, че те бяха вътре по-малко от минута, точно колкото беше необходимо, за да вмъкнат тялото, да го оставят в залата и да се върнат до вратата. Люк на пода нямаше. Камък. Изгладен наистина, но съвсем истински монолитен камък. Значи, ако отхвърлим мистиката, някой вече е чакал воините и е поел от тях тялото. Занесъл го е някъде по-далече, във вътрешните помещения. Може да е бил друг воин или служител на храма. Трябва да има още една врата. С една дума, Павлиш сега е в „антрето“.
ХРАМЪТ
Светлината, проникнала от входа, образуваше правоъгълник, който за мъничко не достигаше до отсрещната стена и по осветения под от обувките на Павлиш се проточиха две тъмни ленти — сянката от краката, проснала се от каменната плоча до отдалечената стена. Там се чуваше леко потропване, шетня, глухи стъпки.
Павлиш измъкна пистолета, претегли го на дланта си и го пъхна обратно. Както каза младежът, май вече достатъчно бели бе направил в долината. Пък и едва ли воините ще се осмелят да пипнат Духа, ако нямат специално указание от Старейшината.
Павлиш заобиколи плочата, зад нея имаше гладко издялан отвор. Преди да влезе в мрака на поредния за този ден коридор, Павлиш включи шлемовия фенер и отметна глава, за да погледне нагоре. В каменната рамка имаше улей — вратата се спускаше отгоре.
Да става каквото ще. Павлиш бързо прекрачи прага.
— Има ли някой жив? — попита. Изви глава — светлинният конус се люшна по стените…
И веднага лумна светлина. Появи се отгоре и се разгаряше, като очертаваше първо тъмните форми на околните предмети, а сетне плъзваше към ъглите, подреждаше нещата, даваше им цвят и структура.
Тялото на момичето лежеше на ниско ложе, покрито със светла блестяща тъкан. Главата й бе извита встрани, устните леко отворени, ръцете вдигнати към гърдите, а конвулсивно стиснатите тъмни юмручета сякаш опитваха да я защитят.
Зад ложето — дълъг сив пулт. Копчета, индикатори, малки екрани — очи. Пипалцата висяха безжизнено, застинали под различен ъгъл. Две машини с многобройни крачета бяха спрели наблизо и подмигваха със светлинките си. Вероятно бяха роботи. По-нататък в дълбочината на огромната зала имаше сандъчета, кожи от животни, стъкленици и съдове с вътрешни органи, с образци от растения. Странен музей или лаборатория — жилище на мисионер.
Ами ако момъкът също е гостенин тук? Не е можал да излети, закъсал е тук и запълва времето си, като командува дивите племена?
Докато умуваше, Павлиш се наведе над момичето. Може би още може да й се помогне? Може би е още жива.
Момичето беше живо.
Формално живо. Един, два пъти се сви и отпусна умиращото сърце. Изчезна и отново се появи пулс. Павлиш извади от раницата диагностика и го включи. Роботите се приближиха, Павлиш им каза:
— Не пречете.
Единият робот изчука нещо неразбрано. Зачатка.
„Лингвистът“ мълчеше — не разбра.
Проводници, тънки гъвкави кабели се проточиха от диагностика към тялото на момичето. Диагностикът едновременно подготвяше и спринцовката. Смукалцата обхванаха шията на момичето — вливаха стимулатори под налягане. Диагностикът можеше да окаже първа помощ, без да се съветва с Павлиш. Отметна се капакът, изскочи пластмасова картичка. Павлиш прочете предварителните данни. Счупвания, натъртвания, наранявания, вътрешни увреждания, кръвоизлив. Бедното дете… Отвори джоба-аптека. „Възможен е летален изход“ — заключи диагностикът.
Сетне изплю втора картичка — резултатите от анализите. Без тях не можеше да се продължи лечението. Състав на кръвта, антитела, температура. Трябва вода. Местна вода.
— Слушай — каза Павлиш на робота чрез „лингвиста“, настроен на местен език. — Изтичай до ручея за вода.
Роботът не помръдна.
— Не разбираш ли, като ти говорят?
Роботът мълчеше.
— Ще се наложи да отида сам. Само че предупреждавам — каза Павлиш — никакво докосване до момичето. Ясно ли е?
После на диагностика:
— Оставаш тука, миличко. Само нещо ако… — сигнализираш. — Павлиш настрои своя апарат на вълната на диагноностика. В ушите му неравно затупа сърцето на Рекичка, въздухът влизаше с хлипане в дробовете й…