Павлиш се завтече към изхода за вода.
Роботите стояха неподвижно.
На входа воините се опитваха да спрат някаква раздърпана жена. Тя се хвърляше към стълбите, викаше нещо. Няколко други жени стояха по-встрани, не се бъркаха, само насърчаваха нападателката, хокаха воините.
Щракна и се включи „лингвистът“:
„Убийци! Зверове, подземни червеи! Убийци“ — „лингвистът“ се опитваше да преведе думите на всички жени едновременно, бързаше, объркваше се, прекъсваше се сам:
„Махни се! Узнае ли Старейшината, чака те смърт! Не хапи!“ Това са думите на воините. И пак:
„Убийци! Къде са децата ми? Аз видях отдолу! Видяхме как влачехте Рекичка! Защо са я убили? Зверове!“
Воините не се решаваха да си послужат с копията, страхуваха се от другите жени, може би техни майки, лели, сестри.
Първи забелязаха Павлиш жените, които стояха настрана.
— Духа! — завика една от тях.
Жените отскочиха, скриха лица от погледа на Духа. Воините застинаха. Само майката не чуваше нищо и опитваше да си пробие път към храма.
— Спрете — каза Павлиш.
Жената го чу. Но за негово учудване, не се поклони като другите, а яростта й се удвои.
— Ти я уби!
Воините кръстосаха копията, жената увисна върху тях.
— Ти майка ли си им? — попита Павлиш.
— Убиец!
— Тя е майка на Жило — каза един воин.
— И Рекичка е нейна дъщеря — викна от тълпата една старица.
— Моите деца. Къде са децата ми?
Жената ухапа един от воините по рамото и той изпусна копието.
— Ти си жесток, Дух! Духовете са убийци! Те убиха моите деца.
Жените й пригласяха, но тихо, като криеха лица в дланите си.
— Спокойно — каза Павлиш, — за сега никого не съм убивал.
— Нека си дойде Старейшината, ще научи какво приказваш, жено — каза воинът, вкопчил се със здравата си ръка в косите й.
— Къде е Рекичка? Къде е Жило? — викаше жената. Те бяха красиви, смели, добри. Те са по-добри от всички в селото! Защо уби Рекичка? Видях как я влачеха, за да могат духовете да й извадят сърцето.
— Колко пъти трябва да повтарям — кресна тогава Павлиш. за да надвика врявата. — Рекичка е жива. Само е болна, ранена.
— Пусни ме при нея.
— С удоволствие. Само че първо ми трябва вода. Стомна вода. Нека да ми донесат.
— Вода?
— Да, за Рекичка. Жадна е, мигар не разбирате?
— Сега — схвана едно момиче от тълпата и се вавтече по пътечката надолу към ручея.
— Духа иска вода! — запригласяха другите жени. Още две-три от тях се втурнаха подир момичето.
— Ето на, май се забелязва известен прогрес — помисли Павлиш. — Младежът пак ще е недоволен, макар че, както ми се струва, укрепвам репутацията му сред женското съсловие на долината.
— Къде е Рекичка? Искам да я видя — обърна се към Павлиш майката на Жило.
— Почакай. Да донесат вода и ще идем заедно.
— Боли ли я?
— Ще оздравее — увери жената Павлиш. — След половин-един час ще можете да я вземете в къщи.
Воините се успокоиха и насядаха по стъпалата до краката на Павлиш. Майката стоеше прегърбена и гледаше в земята. Чакаше. Беше разговаряла дръзко с Духа и заслужаваше наказание.
Капки дъжд вдигнаха прашни фонтанчета по площадката, притъмня.
— Идва голям дъжд — каза една старица, като че ли онази, дето Павлиш наскоро срещна край потока. Тя продължи да стои на края на площадката.
— Старата знае разни билки — съобщи поверително един воин.
— Много добре — съгласи се Павлиш. — Ще дойде с мен в храма.
— Хората могат да влизат там само когато ги призове Великия Дух.
— Няма да дойда — каза старицата. — Ако Старейшината даде Рекичка на майка й, ще ида у тях.
Две момичета запъхтени влачеха по пътеката стомна с вода.
— Чакайте, аз ще я взема — каза Павлиш.
Момичетата не посмяха да се приближат до него и сложиха стомната на земята. Павлиш я вдигна и поел по стъпалата, каза на майката:
— Можете да дойдете с мен.
После на воините:
— Ще ви извикам по-късно.
Жената ситнеше зад Павлиш, без да се оглежда и да изостава. Щом я зърнаха, роботите понечиха да тръгнат срещу нея. Павлиш ги спря:
— Ще минем и без вас. Че да не ви изключа.
Роботите не разбраха. С тихо жужене се прокрадваха към жената. Мустаците на шлемовете им мърдаха. Жената примижа от ярката светлина.
Павлиш остави стомната до одъра и решително ги отблъсна с ръце. Ония се спряха.
— Май не ви стиска да действувате открито — каза Павлиш. После се обърна към жената: — Гледай си Рекичка, само не ми пречи. Машините няма да те закачат.