Жената застана на колене до краката на Рекичка, но така, че да не изпуска от очи роботите, и току заничаше боязливо. Шепнеше: „Какво са ти сторили, мъничката ми? Какво са направили с тебе?“
Диагностикът вече беше приготвил цяла купчина картички-докладни за състоянието на болната. Павлиш набързо ги прегледа. Жената забеляза диагностика и попита:
— Какво прави той там?
— Това е мой приятел — каза Павлиш, — мъничък дух. Той лекува.
Жената милваше момичето по стъпалата.
Нямаше канчета, чаши. Наложи се да отвинти капачката от фенерчето на диагностика. Павлиш разтвори лекарствата във водата и даде на малкия дух да ги опита. Той свери състава със своите данни и показа „добре“. Павлиш изля съдържанието на канчето в устата на Рекичка. С другата ръка държеше китката й. Пулсът беше равен. Диагностикът не бе пилял времето си напразно. Лекарствата даваха необходимия ефект. Рекичка застена, вдигна ръка, сякаш да се предпази, и отвори очи. Павлиш мислеше, че ще се изплаши, но тя веднага го позна.
— Тук ли си? — каза тя едва чуто. — Къде е Жило?
— Той избяга от тях — отвърна Павлиш.
— А ти къде беше по-рано? Защо не дойде?
— Не знаех.
— Лошо — каза момичето. — Биха ме.
— Край — увери я Павлиш. — Повече няма да се повтори. — Но не беше сигурен, че казва истината — ей-сега ще си отиде и ще ги остави беззащитни. Кой ли е този младеж?
— Не ни оставяй — помоли Рекичка.
Сега тя възприемаше неговото присъствие като нещо естествено. Той беше нейният дух. Добрият дух, защото тя вярваше в духове и искаше да им вярва, тъй като хората не биха могли да управляват дори този толкова беден свят. Могъщите сили на небето и подземния свят постъпват с малките хора както си искат.
— Не си отивай — прошепна майката.
— Трябва да сте полудели, Павлиш — дочу се рязък глас от входа. — Нали ви молих, умолявах ви да останете у Старейшината. И вие обещахте да не се намесвате повече в живота на долината.
Младежът отпъди жално подсвирващите роботи и се приближи.
Щом го съзря, майката падна ничком. Той бе истинският господар на долината.
— Момичето е живо? — учуди се младежът. — Старейшината каза, че са я убили.
— Щеше да умре, ако не бях дошъл тук — изрече Павлиш.
Резкостта на Павлишовия глас накара младежа да вдигне тънките си пръсти, сякаш молеше за нещо. Ръцете веднага излетяха нагоре към пулсиращите очи.
— Не мислете, че съм изверг — каза младежът. — И не си въобразявайте, Павлиш, че сте попаднали в някакво свърталище на убийци. Искрено съм ви благодарен, че сте спасили момичето. Това диагностик ли е? Много интересно. Смъртта на момичето не влизаше в плановете ми. Разберете обаче, че имаме работа с примитивна цивилизация. Жестокостта е присъща на разумните същества на този стадий на развитие. Независимо от вашата намеса момичето би било мъртво, така й е писано по рождение.
— Защо? — ядосано попита Павлиш. — Кой е предопределил да умре?
— Не аз — каза момъкът. — Собственият й живот, нейните постъпки, които се опитвам да ръководя. По собствено желание избяга на разсъмване от долината и щеше да я убие Бялата смърт. Аз не знаех. Не мога да чета мисли. Вие сте я спасили. Много хубаво. Но не мина и час и тя избяга отново. А аз повярвах на Старейшината, че е мъртва. Сбърках, че повярвах, но и аз не съм застрахован от грешки.
— Добре — отговори Павлиш. — Не споря. Не знам нищо за вас, а вие за мен — много.
— Обещах да ви разкажа всичко и ще го направя, щом се върнете на кораба.
— Не съм сигурен, че мога да изчакам.
— Защо?
— Как да ви обясня? Когато се намесваш…
— Кой ви е молил за това? Нима на Земята не са ви учили, че не е редно да се бъркаш в чуждите работи?
— Ами вие?
— Аз ли? Разликата между нас е, че аз знам какво правя, а вие действувате слепешката. — Великият Дух се приближи до жената. — Щом момичето е живо, можете да си го вземете в къщи.
Младежът не криеше, че е доволен от този обрат на нещата. Каза нещо на роботите и те се затъркаляха към постелята. Жената се привдигна и се озъби в защита на Рекичка.
— Не се страхувай — каза Великия Дух. — Те само ще занесат дъщеря ти до вратата.
Рекичка се опитваше да се измъкне от жилавите пипала на роботите, силите я напуснаха.
— Почакайте — каза Павлиш на младежа. — Отпъдете церберите си.
— Кого?
Павлиш вече беше взел момичето на ръце и тръгна към изхода. Майката вървеше до него и поддържаше краката на дъщеря си.
Момъкът мълчаливо ги последва.
На стъпалата до изхода Павлиш се спря и без да се обръща, каза на Великия Дух:
— Нека воините я отнесат.
— Точно се канех да им кажа.