По заповед на момъка роботът увеличи изображението толкова, че лицето на по-младия воин зае целия екран. Можеше да се разгледа всяко косъмче по него, зъбът, прехапал долната устна, черните жилки в жълтата зеница. Воинът се обърна, погледна Павлиш.
— Той не вижда екрана — каза младежът. — Приемателното устройство е замаскирано много добре в скалата. Имам още няколко екрана, те контролират различни части на долината. Поставихме ги по време на експедицията.
Лицето се смали, отдалечи се и отново цялото село беше пред очите на наблюдателите.
— Вие сте нещо като етнографска експедиция, така ли?
— Не съвсем. Ние наистина сме великите духове на долината, повелители на тези същества.
Дъждът, който ръсеше редки едри капки, изведнъж се изля върху селото и за секунди вкара воините и жените в колибите.
— Жалко, че нямаме екрани в колибите. Но това е невъзможно да се направи, докато не се научат да строят каменни къщи. Не успяхме да ги преселим в пещерите. Там е доста влажно.
Дъждът плющеше по земята, водата дълбаеше канавки, стичаше се към ручея, който набъбваше пред очите им. Грохотът на гръмотевицата проникна през каменните стени.
— Открихме тази планета преди около сто години. Тук живееха племена диваци, чийто разум едва започваше да се пробужда. Имахме невероятен късмет. Нали е така?
— Така е — съгласи се Павлиш.
— Ние излязохме в космоса преди хората от Земята — каза младежът. — Видели сме повече, знаем повече. Но едва тук успяхме да хванем най-редкия момент в създаването на разумното същество — раждането на цивилизацията, нейната зора. Можехме да си направим база, да изменим планетата, да я приспособим към нуждите си. Ала ние оставихме всичко както си беше, за да наблюдаваме как се развива животът — поколение след поколение, да чакаме, докато се научат да добиват огън, да изобретят колелото, да летят в небето. И за това, ние знаехме, ще бъдат необходими много хилядолетия.
Младежът даде знак, роботът се търкулна към пулта и включи още един екран. Долината на реката се губеше в мъглата на пороя.
— Тук не може да се види нищо — каза юношата. — Къде ли се дянаха воините?
Ручеят се превърна в широк поток и жълтата вода наближаваше вече колибата, заобикаляше, надигайки се, стомната, забравена на пътеката.
— Сложихме екрани в някои точки на планетата, за да наблюдаваме живота на обитателите й. Но това беше недостатъчно. За нас, учените, възможността да поставим експеримент е прекалено съблазнителна. И така, преди около седемдесет години, смятам ги по земното летоброене, ние, група учени, успяхме да получим разрешение да проведем опит на планетата, за нейно добро. Намерихме тази долина, достатъчно обособена и по-лесна за контролиране. Тук живееше малко племе. Долетяхме, кацнахме в планините. Първата ни работа беше да затворим единствения естествен изход от долината, поне тогава смятахме, че е единствен. Приспособихме една от пещерите за наблюдателен център, поставихме апаратура за връзка и контрол, екрани за проследяване на всекидневния живот на племето. После експедицията напусна планетата. Мястото в лабораторията зае моят предшественик, по-точно неговият оптически двойник. Така пещерата стана храм, а той — Великия Дух.
— Вие сте направлявали развитието на жителите на долината?
— Да. Решихме да ускорим еволюцията. При това, повтарям, не в мащабите на цялата планета — нека се развива, както й е писано, — ние поставихме нов, по своему грандиозен опит над малка група. Ама че порой — възкликна младежът, — голямата река излиза от бреговете. Дори не помня друг такъв. Май ще ви се наложи да останете тук, докато се отдръпне водата.
— Изглежда, тъй ще стане — каза Павлиш равнодушно. Разказът го завладя. — Ще спре дъждът, водата ще спадне. Няма вечно да вали така я.
— Не можехме да чакаме хиляда години да се научат да получават огън и десет хиляди години, за да изобретят колелото. Но ние можехме да научим група хора да получават огън. И друго. Предполагахме, че физическата еволюция на жителите на планетата още не е завършена и може да й се влияе. По генетичен път. Петдесет години зад този пулт прекара моят предшественик. Петнадесет години работя аз.
— На колко години сте?
— На много — усмихна се младежът. Бързаше. — В храма донасят всяко дете, родено в долината. Воините го оставят във външното помещение, по-нататък детето попада в ръцете на роботите. Основно изследват бебето, после цялата генетическа информация за него се предава в лабораторията. Ако се окажат достъпни за поправка генетически дефекти, коригират се. В случай че детето няма да даде добро потомство, вземаме мерки да няма такова. Част от лицата ликвидираме. Долината е малка и се налага внимателно да се контролира количеството на гърлата.