— Защо?
— Не се адаптира към долината. Беше свикнал с големите простори. Беше ловец. Освен това бе на много по-ниско ниво от нашите подопечни. Даже говорният му апарат не беше достатъчно развит. С удоволствие бихме го пуснали на свобода. Вече се канех да изтрия спомена му за долината и да заповядам на воините да го отнесат при реката. Ала той избяга, преди да изпълня набелязаното. Върнаха го в безнадеждно състояние. И без това щеше да умре. Излишното милосърдие ни докара само неприятности.
— Много леко приказвате за тези неща.
— Лично на мен ми е искрено жал за тия същества. Както за всяко живо същество, независимо дали е разумно или не. Но трябва да си призная, че в долината ние не сме единствените стопани. Старейшината също притежава известна власт. И тая власт се базира на обичаи, които не са изработени само от нас. Колективният разум на племето също е фактор, с който се съобразяваме. За седемдесет години тук се родиха и оформиха неговата митология, традиции и обичаи. Например племето принася в жертва на боговете болите и ранените. Те му пречат, спъват живия социален организъм и то се освобождава от тях. Когато започнахме, туземците чисто и просто се изяждаха един друг. Сега убиват в храма и ни оставят телата за изследване. Без нас те биха продължавали да изяждат своите ближни. Урагана беше принесен в жертва. Но той успя да всее смут в живота на нашето племе. Внуши на родната си дъщеря Рекичка и на заварения си син Жило мечтата по широките простори.
— Вие си противоречите. Мечтата е понятие, свойствено само за разумните същества.
— Неправилно се изразих. Не мечта, а желанието да се измъкнат от долината, да стигнат до реката, на широките простори, където има много храна. С една дума, бил е на верен път — действувал е чрез стомаха. По-приятно е да ядеш месо, отколкото жито. Ние научихме туземците на селско стопанство и съкратихме донякъде съзнателно, донякъде по необходимост месния им порцион. Жило е млад, енергичен представител на племето. Вгледайте се по-внимателно в него — той е по-слабо окосмен от другите, по-висок е и стойката му е по-изправена. Възлагах на него големи надежди. Исках да видя какво потомство ще се получи от него и дъщерята на Старейшината. Страшно интересно е. Може би точно тук ще направим скок напред, ще спестим няколко десетилетия. И аз не губя надежда, че ще открием Жило.
— А Рекичка?
— Рекичка има лоша наследственост. Прекалено емоционална е. Изобщо не бих искал тя да има деца.
Павлиш почувствува, че разговорът престава да го интересува. Дори не можеше да разбере защо. Сякаш вече беше слушал всичко това. Знаеше предварително какво ще каже увлеклият се младеж, знаеше, че ще има готов убедителен довод за всяко негово възражение. Даже беше сигурен, че никога не ще разколебае дълбоката увереност на експериментатора в правилността и необходимостта на всичко, което е направил в тази долина.
От момента на раждането целият живот на детето бе разпределен предварително от безстрастните автомати: кога ще се ожени, колко деца ще има, с какво ще се занимава. И ако някой въставаше срещу съдбата, беше наказван жестоко и неумолимо от великите „духове“ и техните слуги на планетата — воините на Старейшината.
Затова, ако досега Павлиш съчувствуваше на Рекичка и Жило само защото ги беше спасил и по този начин ги бе отделил от безликата тълпа жители на долината, то сега виждаше в бегълците герои от гръцка трагедия, въстанали против съдбата. Нямаха шансове за победа. И все пак, както може да се очаква от герои, не отстъпиха.
— Можете да ме попитате — достигна до Павлиш равният глас на младежа — дали Рекичка не е била водена от чувството, което при хората се нарича любов? Възможно е. Можем да наречем любов и отношенията при животните — самката следва самеца. Така или иначе сигурен съм, че именно генетическата неустойчивост на Рекичка, наследеният от баща й първобитно див нрав, съвсем наскоро преодолян от другите жители на долината, са пробудили у Жило атавистични чувства на хищник, който се стреми да впие зъби в топлия хълбок на дългонога…
— Вижте, някой дойде — прекъсна го Павлиш. Роботите като но команда се обърнаха към изхода. Чукаше се.
— Старейшината — каза младежът с облекчение. — Той чука така. Условен знак. Няма право да влиза тук, макар че подозирам — надничал е.
Момъкът бързо тръгна към вратата.
Павлиш остана. Роботите го гледаха сърдито, а може и така да му се е сторило. Мигар са хванали Жило? Няма да го убият — прекалено ценен генетически материал е. Той е нужен. Ала никога вече няма да види широката равнина. И никога вече до него няма да тича Рекичка защото Жило трябва да помогне за успеха на големия опит.