Викна нещо. Един от воините се обърна и вдигна копието над жената.
Лодката извиваше, приближаваше към урвата, носеше се право към камерата. Може би там е Жило?
Жената падна на пътеката, замята се във водата, локвата потъмня от кръвта й. Воините продължаваха спокойния си ход. Старейшината ги настигна. Хората от колибите пристъпяха до лежащата жена. Мълчаха.
Лодката приближаваше урвата.
— Какво е станало, Павлиш? Решили сте да разрушите лабораторията? Само това липсваше. Готов съм да прокълна деня…
Павлиш изключи втория екран. Не искаше младежът да види лодката. Надяваше се, че на носа й стои Жило, загиналият при наводнението упорит Жило.
— Убиха я — каза Павлиш. — Вижте. И това ли влиза в експеримента?
— Да, печално наистина — съгласи се младежът.
Даде по-голямо увеличение, но екранът показваше само гърбове, скупчени над убитата жена. Космати превити гърбове.
— Как стана това?
— Отворете вратата — каза Павлиш. — Те влачат Рекичка нагоре. Старейшината взема властта в ръцете си.
— Успокойте се — спокойно отговори момъкът. — В ранните етапи от развитието на обществото властта на вожда не е безгранична.
— Вие сам ме уверявахте, че контролирате целия живот на долината. Да не би наистина Рекичка да ви е неудобна като нестабилен тип?
Павлиш видя, че вратата се вдига нагоре.
— Почакайте тук — каза младежът. — Ще се справя и без вас. Нямаме право да подронваме авторитета на Старейшината. За нас той е по-необходим от половината жители на селото.
Павлиш не послуша младежа. Изтича след него. Процесията идваше насам.
— Спрете! — гласът на момъка се разнесе далече из долината.
Интересно, рече си Павлиш, как ли са решили проблема за разпространението на звука?
Воините спряха. Хвърлиха Рекичка на земята.
— Старейшино, влез в храма! — заповяда младежът.
— Слушам Велики Дух — отвърна Старейшината, покланяйки се до земята. Изкачи се по каменните стъпала и спря пред Духа.
— Рекичка няма да живее — каза Старейшината просто.
— Не съм ти давал такова указание.
— Рекичка няма да живее. Ако тя е жива, утре двама, трима, четирима ще избягат от долината. Те ще кажат: „Старейшината не е велик. Духовете са го изоставили.“
— Убил си майка й?
— Тя вдигна ръка на мен, искаше да ме убие. Моите воини излязоха по-бързи.
Младежът разтвори ръце и се обърна към Павлиш:
— Виждате, че доводите му са логични.
— И вие сте съгласен с него?
— Той не мисли за себе си. Мисли за съдбата на общината.
— Удобно оправдание.
— Вие сте неразумен събеседник.
— А пък вие съжалявате, че съм тук. Не сте сигурен в абсолютната правота на постъпките си. Събитията се изплъзват изпод контрола ви, но вие все така упорито се вкопчвате в илюзията за чистия експеримент. Ако не бях аз, тутакси щяхте да узаконите убийството на момичето. Още повече че тя представлява интерес като обект за паталогоанатомична аутопсия.
— Прав сте — отвърна сухо младежът.
Старейшината чакаше, сигурен в правотата си.
— Не мога да се намесвам в техните решения — каза момъкът.
Павлиш не отговори. Реши, че няма да им даде Рекичка, каквото и да правят воините, Старейшината и безплътният мисионер. Къде е Жило? Да беше в тази лодка!…
— Какво ще правите с Рекичка? — попита младежът Старейшината.
— Ще изпълня волята на боговете — отвърна той и на Павлиш му се стори, че се подсмива. Боговете са всемогъщи, но понякога можеш и да ги измамиш — нека си мислят, че Старейшината им се подчинява безпрекословно.
— Тогава я пусни — намеси се Павлиш. Старейшината се учуди. Отвърна не на Павлиш, а на младежа.
— Духовете казват: „Старейшината наказва виновните и храни хората. Ако Старейшината не наказва виновните, ще го убият. Няма да има кой да храни хората.“
— Дайте ми Рекичка — каза Павлиш на руски.
— Защо ви е? Ще я вземете на Земята ли? Ще я настаните в зоологическа градина?
— Не, тя ще си живее на тази планета. Но аз ще й помогна да намери племето на баща си.
— Нека тя стане жертва на Великия Дух — каза тихо Старейшина. — Великия Дух обича жертвите.
— Прави каквото знаеш — съгласи се младежът.
— Ще пренесем тялото й в храма — каза Старейшината и отново се поклони на младежа. — И тялото на майка й. Ще гледаш вътре в тях и ще четеш знаците на съдбата.
Рекичка се свести. Привдигна се на лакът, позна Павлиш:
— Дух — каза тя. — Боли ме. Къде е Жило?
— Не се тревожи — отвърна Павлиш. — Жило ще дойде.
— Не говорете глупости — рече младежът, слезе по стълбите и отиде при Рекичка.