Воините и Старейшината го гледаха.
Павлиш изви очи нагоре. Според неговите сметки другите трябваше да се появят до входа на пещерата. Стори му се, че някаква тъмна фигура се мярна на ръба на урвата и се скри.
Жителите на селото стояха долу до ручея и не се разотиваха.
Дъждът почти спря, а вятърът разпръскваше облаците.
— Можете да им кажете, че Рекичка ви трябва в храма — викна Павлиш на младежа, за да мине време.
— Законите, по които живеят тези същества, Павлиш, са извън нашите желания.
— Вие сте ги създали.
Горе имаше хора. Павлиш гледаше да не показва интереса си към това, което ставаше до пещерата.
— Отведи я — каза младежът. Сетне погледна Павлиш. Гласът му беше тъжен: — Вие сте чужд тук, не познавате психологията на тези същества, мъчите се да разбиете живота им, да ги вкарате отново в бездната на дивачеството. Какво ви кара да го правите?
Воините по знак на Старейшината подхванаха Рекичка под мишниците.
— Дух — каза Рекичка на Павлиш, — ще ме убият.
— Не — отвърна високо, за да отвлече вниманието на присъствуващите от хората, които вече пълзяха по пътеката. Всеки момент ще се покажат иззад завоя. — Казвам ти…
Не можа да довърши.
Жило стоеше на пътеката до завоя, няколко метра по-горе. Размахваше прашка и Павлиш го оприличи на младия Давид.
Камъкът удари Старейшината в рамото, той се олюля, понечи да се обърне натам, откъдето долетя камъкът, но не успя, защото друг човек, застанал до Жило, го прикова към земята с копието си.
Воините се втурнаха нагоре, забравили за духовете и Рекичка.
Само двама успяха да стигнат до Жило — копията на ловците ги поразяваха в движение. Горе се завърза битка. Жило се измъкна и с огромни скокове се понесе надолу към Рекичка…
Слънцето вече проваляше към хоризонта, когато Павлиш излезе от пещерата и спря до купчина камъни.
Жило го чакаше зад тях. Изпрати Павлиш до изхода.
— Ще се върнеш ли, Дух? — попита.
— Ще гледам — каза Павлиш. — Но не обещавам.
— В селото ще кажа, че ще се върнеш — рече Жило уверено.
— Е, добре — усмихна се Павлиш.
— Дай ми светлина — каза Жило.
— Каква светлина!
Жило посочи резервния фенер на Павлиш.
— Защо ти е?
— А като ходя нощем из долината? Бялата смърт се страхува от светлината.
— Вече е убита.
— Има всякакви зверове.
Жило ужасно много искаше да получи фенера, да се приобщи към великото тайнство.
— Можех да си го взема сам. Ти не видя. Ама не го взех. Дай.
— Вашето благородство, млади човече, прехвърля всякакви граници — каза Павлиш на руски, като изключи „лингвиста“.
Жило не разбра, протегна ръка. Павлиш откачи фенера и го подаде на момъка. Той натисна копчето и насочи лъча към дъното на пещерата, тъй като през деня светлината на фенера не се виждаше.
— Хубава светлина — каза. — Тръгвам. Хората на Немия Ураган ще започнат пира без мен. Туй е лошо.
— Това наистина е лошо — съгласи се Павлиш. — Всичко ще изядат.
— Не, не всичко — сериозно отвърна Жило. — Аз съм велик ловец и велик воин. За мене ще оставят.
— Добре де, върви, нахалнико — каза Павлиш. — Гледай Рекичка да лежи и старицата да й дава билки.
— Знам — рече Жило. И си отиде. Обърна се и си тръгна. В долината още не бяха се научили да се сбогуват. Освен това Жило, макар че се смяташе за голям ловец, не беше сигурен, че ще му оставят месо.
Павлиш се забави до реката. Водата беше спаднала, но още бе мътна. Ще трябва да върви под водата и може да го отнесе. Провери добре ли са прикрепени камерите.
— Отишли сте си, докато ме нямаше — чу Павлиш глас зад гърба си.
Младежът бе приближил беззвучно, както и подобава на един дух.
— Тичам подир вас още от храма, Павлиш. Така се губи много енергия.
— Поговорихме си за всичко.
— Да. Почти за всичко. Бих искал да ви задам още един въпрос.
— Слушам ви.
— Включвахте ли втория екран?
— Да.
— И сте видели как диваците се промъкват към долината?
— Сам вие ме предпазвахте от намеса в живота на планетата.
— Ако не бяхте вие, Жило никога не би се добрал до племето на Немия Ураган.
— Запазете мнението си — отвърна Павлиш и прекрачи. Водата се надигна, обливайки обувката му. — Сигурен съм, че ако тази история с Жило не беше станала сега, все едно, след месец или след година непременно щеше да се случи. Вие сте поставили експеримент над разумни същества, а сте взели под внимание само инстинктите им. Искали сте да превърнете неразумните същества в разумни, като в същото време отричате правото им на разум. Честно казано, аз съм доволен, че стана така. А за да се убедите и вие, бяха необходими драматични събития.