Но сега важното е да стигне. Няма значение дали там чака враг или приятел, вулкан ли е или светещ храст. Ако се оставиш да те надвият съмненията — край на силите. Ще паднеш и ще доставиш незаслужена радост на членестоногите гадинки.
А между другото светлинката се приближи… Брегът доста рязко извиваше към носа, в края на който невероятно далече, но къде по-близко от преди, гореше светлинката. Храстите отстъпваха от морето, разкъсани от ниска скалиста верига — хребета на носа. Павлиш включи за минутка фенера и разгледа проблясващите черни скали, еднообразно назъбени като стара крепостна стена. Наложи се да го угаси — гадинките се хвърляха към него, всяко отблъскване предизвикваше взрив от болка, припълзяла вече до бедрото, и пристъп на гадене.
Още повече притъмня, облаците се сляха в обща пелена и донесоха дъждец, ситен и гъст, който се стичаше по забралото на разклонени струйки. Изведнъж му се дощя да подложи лице на дъжда. Вдигна забралото на шлема и наведе глава напред. Капките, оросяващи челото му, бяха топли и ароматни. Дъждът ухаеше, носеше упойващия мирис на земя, аромат на вековни гори, на сочни степи, на огромни, пръснати по земята хищни цветя, на проломи, пълни с лава, на ледници, обрасли със светлосиви лишеи, на гниещи пънове, от които нощем излитат разноцветни искри…
С отчаяно усилие, губейки съзнание, упоен от виденията, които донесе топлият дъжд, Павлиш спусна забралото. Стана нужда да седне на пясъка и да пропъди виденията, да диша дълбоко и равно и да се бори с непреодолимото желание да заспи. Павлиш се мъчеше да се озлоби. Хокаше се, надсмиваше се над себе си, сипеше подигравки, крещеше нещо обидно на гадннките, насадили се в кръг на пясъка…
После отново вървеше. Струваше му се, че по петите го следва слон. Голям бял слон с еластичен хобот и клепнали уши. Слонът тепаше по пясъка и побутваше Павлиш да бърза. Слонът беше видение. Гадинките също бяха видение. Светлинката беше видение. В действителност нямаше нищо — само пясък и вода. А водата беше зелена и ласкава. В нея се лежи меко. Тя ще го понесе назад, към кораба, ще го положи пред люка и Глеб Бауер, излязъл от анабиозата, ще дойде, ще вдигне Павлиш на ръце, ще го остави в каютата и ще каже:
„Браво, Слава, далече стигна.“
Сетне дойде просветлението. Тъмносиво небе. Твърд пясък. Скали, надвиснали над тясната пясъчна ивичка, които скриваха светлината. И в този момент, като се бореше с болката и й благодареше, че му върна разума, Павлиш се облегна на скалата, извади тубата със сока и го допи. Стана му още по-зле, но главата му просветна. И Павлиш забърза напред, защото се страхуваше да не изгуби отново съзнание, да не полудее.
Ала слонът вървеше ли, вървеше подир него. Стъпките му бяха тежки. Изглеждаше, че пясъкът потръпва и потъва под него.
Безпокоеше го изчезването на светлинката. Току-виж я подминал, но нямаше сили да свърне и да се покатери на скалата. Павлиш вече не можеше да прецени колко време мина, откак сви към носа.
А слонът е съвсем близко. Диша във врата му. Трябва само да обърне глава и видението ще изчезне. Ала хич не може да се самозастави. Уморен е не само физически. Всичко е уморено: и разумът, и чувствата — мозъкът отказва да поема нови образи, да реагира на тях — да се плаши от тях или да ги игнорира. Общо взето, беше му все едно върви ли след него слон или е плод на въображението му.
И все пак Павлиш се обърна. Надяваше се, че няма да види никого освен гадинките.
Но слонът съществуваше. Не, не слонът, какъв ти слон. Аморфна грамада неизвестно по какъв начин се поклащаше отзад, пригаждайки движенията си към скоростта на човека, дори накуцваше, сякаш влачеше крака си. Нямаше нито очи, нито хобот. Само на най-неочакваните места светлата обвивка изведнъж набъбваше и образуваше къси пипалца.
Павлиш включи фенера. И тогава го връхлетя злобата, дето така безуспешно се мъчеше да предизвика у себе си. Та нали само няколко десетки метра, няколко крачки останаха до целта, до светлинката! Не може така… Това не е честно, несправедливо е от страна на планетата.
Грамадата не отстъпваше. Само там, където лъчът на фенера се опираше в нея, беше се образувала вдлъбнатинка, сякаш светлината осезаемо е притиснала обвивката. Павлиш прекара лъча по тялото на грамадата и тя неочаквано леко изчезна изпод него, като се раздели на две форми и заприлича на пясъчен часовник.
Павлиш грабна пистолета, натисна спусъка, но лъчът се проточи в тънка струйка, хладка и безобидна, и прекъсна, преди да стигне до грамадата. Захвърли го. Беше тежък, тегнеше в ръката му, беше абсолютно безполезен.