Със залязването на слънцето светлините стават по-бляскави и сега оркестърът свири лека коктейлна музика, а хорът от гласове се извисява с един тон. От минута на минута смехът зачестява, като се разлива щедро, предизвикан от една весела дума. Групите се разместват по-бързо, увеличават се с пристигането на нови гости, разпадат се за миг, след това отново се очертават; вече има скитници, самоуверени девойки, които се вмъкват тук-таме сред по-едрите и по-силните, за един напрегнат щастлив миг стават център на някоя група и възбудени от тази победа, се понасят по-нататък през морето от лица, гласове и цветове под постоянно променящата се светлина.
Веднага една от тези циганки-скитници, в потрепващо опалово одеяние, грабва някакъв коктейл изневиделица, глътва го наведнъж за смелост, раздвижва ръце и излиза самичка с танцови стъпки на брезентовия подиум. За миг всичко стихва, диригентът сменя любезно ритъма заради нея и из залата се понася шепот, когато плъзва невероятният слух, че тя е дубльорката на Гилда Грей от „Фоли Бержер“. Вечерта е започнала.
Мисля, че първия път, когато отидох в къщата на Гетсби, бях един от малкото гости, които наистина са поканени. Хората не чакаха покана — те просто отиваха там. Качваха се в автомобили, които ги понасяха към Лонг Айланд и накрая спираха пред вратата на Гетсби. След като веднъж се озоваваха там, те бяха представяни от някой познат на Гетсби и подир това започваха да се държат според правилата на поведението, което човек свързва с парковете за забавление. Понякога те идваха и си отиваха, без изобщо да се видят с Гетсби, идваха за празненството с онази наивност, която сама по себе си представлява входен билет.
Аз бях действително поканен. Един шофьор в униформа, бледосиня като яйце на червеношийка, прекоси моравата ми рано тази събота сутрин с изненадващо официална бележка от господаря си: в нея се казваше, че бих направил чест на Гетсби, ако отида на „малката вечер“, която той устройва. Бил ме виждал няколко пъти и отдавна се канел да ме посети, но му пречели редица различни обстоятелства. Бележката беше подписана „Джей Гетсби“ с внушителен почерк.
Издокаран в бял спортен костюм, аз прекосих моравата му малко след седем часа и се помаях наоколо, чувствайки се донейде неловко сред водовъртежа от хора, които не познавах — но все пак тук-таме имаше по някое лице, което бях забелязал във влака от предградието за центъра. Веднага ми направи впечатление големият брой млади англичани, разпръснати наоколо; всички добра облечени, всички с вид на малко гладни хора и всички разговарящи с ниски оживени гласове със солидни и преуспяващи американци, Бях сигурен, че продават нещо: ценни книжа, застраховки или автомобили. Те с болка съзнаваха колко лесно се печелеха тук пари и бяха убедени, че стига да кажат няколко думи с подходящ тон, и парите могат да станат техни.
Веднага щом пристигнах, направих опит да намеря домакина, но двама или трима души, които запитах за него, ме изгледаха с такова удивление и така енергично отрекоха да имат каквато и да било представа за местонахождението му, че аз се промъкнах към масата с коктейлите — единственото място в градината, където сам човек би могъл да се помайва, без да изглежда самотен и изолиран.
Бях на път да се напия като пън чисто и просто от стеснение, когато Джордън Бейкър излезе от къщата и застана леко наклонена назад на площадката на мраморната стълба, гледайки с презрително любопитство към градината.
Желан или не, намерих за необходимо да се прикрепя към някого, преди да започна да отправям интимни забележки към околните.
— Здравейте! — изревах аз, като тръгнах към нея. Гласът ми прозвуча неестествено високо през градината.
— Помислих, че може да сте тук — отвърна разсеяно тя, когато се приближи. — Спомних си, че живеете непосредствено до…
Тя задържа безлично ръката ми, като обещание, че след минутка ще се погрижи за мене, и даде ухо на думите на две момичета с еднакви жълти рокли, които се спряха в подножието на стълбата.
— Здравейте! — извикаха едновременно те. — Жалко, че не спечелихте.
Това се отнасяше до състезанието на голф. Тя беше изгубила финалния мач предишната седмица.
— Вие не ни познавате — каза едно от момичетата в жълто, — обаче ние сме се срещали с вас тук преди около месец.
— Боядисали сте си косите оттогава — забеляза Джордън и аз се сепнах, обаче момичетата нехайно се бяха отдалечили и забележката й прозвуча, сякаш бе отправена към новата луна, извадена несъмнено, подобно на вечерята, от кошницата на деликатесния магазин. Със златистата деликатна ръка на Джордън, мушната под моята, ние слязохме по стълбата и тръгнахме безцелно из градината. Поднос с коктейл се появи пред нас, изникнал отнякъде в здрача, и ние седнахме на една маса с двете момичета в жълто и с трима мъже, всеки от които ни бе представен с името мистър Мъмбъл.