— Често ли идвате на тези вечери? — попита Джордън момичето до себе си.
— За последен път бях, когато ви срещнах — отвърна момичето с буден, уверен глас. Обърна се към приятелката си: — Ти също, Люсил, нали?
Люсил отвърна утвърдително.
— Обичам да идвам тук — заяви Люсил. — За мен никога не е важно какво правя, така че винаги прекарвам приятно. Когато бях тук последния път, скъсах роклята си на един стол и той ме попита за името и адреса ми — и след една седмица получих пакет от фирмата „Кроарие“ с нова вечерна рокля.
— Приехте ли я? — попита Джордън.
— Разбира се. Щях да си я сложа тази вечер, но ми е широка в бюста и трябва да се поправи. Тя е от син газ, с вшити бледолилави перли. Двеста шейсет и пет долара.
— Има нещо странно у човек, който е готов да постъпи така — рече с жар другото момиче. — Той не иска да си има неприятности с никого.
— Кой не иска? — запитах аз.
— Гетсби. Някой ми каза…
Двете момичета и Джордън се наведоха една към друга в поверителен разговор.
— Някой ми каза, че предполагат, че някога бил убил човек.
Всички изтръпнахме. Тримата Мъмбъл се наведоха и се заслушаха любопитно.
— Не смятам, че е това — забеляза скептично Люсил, — по-скоро е туй, че през войната е бил германска шпионин.
Един от мъжете кимна в знак на потвърждение.
— Чух го от един човек, който знае всичко за него, израснал е с него в Германия — увери ни с положителност той.
— О, не — рече първото момиче, — не може да е това, защото през войната е бил в американската армия. — Доверието ни отново се насочи към нея и тя се наведе тържествуващо напред. — Погледнете го някога, когато мисли, че никой не го наблюдава. Басирам се, че е убил човек.
Тя присви очи и потръпна. Люсил също потръпна. Всички се извърнахме и се огледахме за Гетсби. Доказателство за способността му да предизвиква романтични догадки беше това, че когато говореха за него, шепнеха дори и онези, за които малко неща на този свят заслужаваха да се шепне.
Сега се поднасяше първата вечеря — след полунощ щеше да има втора — и Джордън ме покани да се присъединя към компанията й, насядала около една маса в другия край на градината. Тази компания се състоеше от три семейни двойки и кавалера на Джордън, настойчив студент, склонен към смели намеци и очевидно под впечатлението, че рано или късно Джордън щеше да му отдаде личността си в по-голяма или по-малка степен. Вместо да блуждае наоколо, тази компания с достойнство се бе запазила еднородна и си беше присвоила функцията да представлява уравновесеното благородническо съсловие на околността — Ист Ег, удостояващ със снизхождението си Уест Ег, но стоящ настрана от неговата пъстрота и веселие.
— Хайде да се махаме — прошепна Джордън след един донейде напразно прахосан половин час, — всичко това е прекалено протоколно за мене.
Станахме и тя обясни, че отиваме да намерим домакина, защото аз изобщо не съм му бил представен и това ме карало да се чувствам неловко. Студентът кимна мрачно и цинично.
Барът, където погледнахме най-напред, беше претъпкан с хора, но Гетсби не беше там. Тя не можа да го намери от върха на стълбата, нямаше го и на верандата. На късмет опитахме една врата с внушителен вид и влязохме във висока готическа библиотека, облицована с дъбова ламперия с английска дърворезба и навярно пренесена цялата от някой разрушен замък отвъд морето.
Едър мъж на средна възраст с огромни очила, като очи на бухал, седеше малко пиян на края на голяма маса, вперил с несигурна съсредоточеност поглед в рафтовете с книги. Когато влязохме, той се завъртя възбудено и изгледа Джордън от глава до пети.
— Какво мислите? — запита поривисто той.
— За какво?
Той махна с ръка към рафтовете.
— За това. Всъщност няма защо да си правите труда да проверявате. Аз проверих. Истински са.
— Книгите ли?
Той кимна.
— Съвсем истински — имат си страници и всичко. Мислех, че ще са от хубав, траен картон. Всъщност са съвсем истински. Със страници — и вижте! Нека ви покажа.
Убеден, че не му вярваме, той се втурна към рафтовете и се върна с том първи на „Лекции на Стодард“.