— Ако имате нужда от нещо, просто си го поискайте, приятелю — подкани ме той. — Извинете ме. Ще се върна при вас по-късно.
След като си отиде, аз се обърнах веднага към Джордън, чувствайки се принуден да споделя с нея изненадата си. Очаквах, че Гетсби ще е надута и затлъстяла личност на средна възраст.
— Какъв е той? — запитах аз. — Знаете ли?
— Просто човек на име Гетсби.
— Искам да кажа, откъде е? И с какво се занимава?
— Сега пък вие се задълбочавате в този въпрос — усмихна се тя уморено. — Е, веднъж ми каза, че е завършил Оксфорд.
Някаква мъглява представа започна да се оформя, но при следващата й забележка изчезна.
— Аз обаче не вярвам.
— Защо?
— Не знам — каза натъртено тя. — Просто мисля, че не е учил там.
Нещо в тона й ми напомни за думите на момичето е жълто — „мисля, че е убил човек“ — и това събуди любопитството ми. Бих приел без възражение съобщението, че Гетсби произхожда от мочурищата на Луизиана или от бедняшкия източен край на Ню Йорк. Това би било разбираемо. Но младите хора не се появяваха току-тъй, от никъде, купувайки си дворец на Лонг Айланд — така поне смятах с моята провинциална неопитност.
— Както и да е, той урежда големи празненства — забеляза Джордън, като промени темата със светско пренебрежение към конкретното. — О, аз обичам многолюдните сборища. На тях е тъй уютно. Когато хората са малко, няма никаква интимност.
Тимпаните забарабаниха и гласът на диригента прозвуча внезапно над глъчката в градината.
— Дами и господа — провикна се той. — По искане на мистър Гетсби ще ви изсвирим най-новата творба на мистър Владимир Тостов, която през май направи такова силно впечатление в „Карнеги Хол“. Ако четете вестниците, вие знаете, че тя направи голяма сензация. — Той се усмихна с весело снизхождение и добави: — И то каква сензация! — на което всички се засмяха. — Творбата е позната — заключи със силен глас той — като „Джазовата история на света“ от Владимир Тостов!
Естеството на композицията на Тостов ми убягна, защото точно, когато тя започна, погледът, ми падна върху Гетсби, който беше застанал самичък на мраморните стъпала и поглеждаше одобрително от една група към друга. Загорялата кожа на лицето му бе привлекателно опъната и късата му коса създаваше впечатление, че се подстригва всеки ден. Не можех да забележа у него нещо зловещо. Питах се дали това, че не пиеше, помага да се отличава от гостите си, тъй като ми се струваше, че с увеличаването на дружеското веселие на останалите той ставаше още по-коректен. Когато „Джазовата история на света“ свърши, някои девойки сложиха глави на раменете на мъжете, гальовно като малки кученца, други пък се престориха, че припадат, и кокетливо се отпуснаха в ръцете на струпаните мъже, знаейки, че някой ще предотврати падането им — но никоя не се отпусна в обятията на Гетсби, нито една модно подстригана глава не докосна рамото на Гетсби, нито пък го наобиколиха, за да импровизират още един вокален квартет.
— Извинете.
Икономът на Гетсби се изправи внезапно пред нас.
— Мис Бейкър? — осведоми се той. — Извинете, но мистър Гетсби би желал да поговори с вас насаме.
— С мене? — възкликна изненадано тя.
— Да, с вас.
Тя се изправи бавно, като вдигна в недоумение вежди към мене, и последва иконома към къщата. Забелязах, че тя носеше вечерната си рокля, както и всичките си рокли въобще, като спортен костюм — в движенията й имаше такава лекота, сякаш се беше научила да върви по игрища за голф в ясни, свежи утрини.
Бях сам и часът бе близо два. Известно време от една дълга стая с много прозорци над терасата се носеха неясни тайнствени звуци. Като отбягнах студента на Джордън, който сега бе погълнат в гинекологически разговор с две оперетни балерини и който ме помоли да се присъединя към него, аз влязох вътре.
Голямата зала беше пълна с хора. Едно от момичетата в жълто свиреше на пианото, до него стоеше червенокоса млада дама от прочуто вариете и пееше. Тя бе изпила значително количество шампанско и по време на пеенето, кой знае защо, беше решила, че всичко е много, много тъжно — тя не само пееше, но и плачеше. Когато в песента имаше пауза, тя я изпълваше със задъхани, съкрушени въздишки, а сетне подхващаше наново лиричната мелодия с трепкащо сопрано. Сълзите се стичаха по бузите й — обаче не направо — и влезеха ли в достир със силно начернените й клепачи, те придобиваха мастилен цвят и довършваха пътя си в бавни черни поточета. Беше направено шеговито предложение да изпее нотите, изписани на лицето й, при което тя вдигна нагоре ръце, отпусна се в един стол и потъна в дълбок пиянски сън.