Обстановката беше бедна и гола: единствената кола, която се виждаше, беше покритата с прах развалина на един Форд, сгушена в тъмен ъгъл. Мина ми през ума, че това подобие на гараж е само параван и че отгоре са скрити тайнствени и разкошни помещения, когато самият собственик се появи на вратата на една канцеларийка, като бършеше ръцете с парцал. Той беше рус, унил човек, анемичен, но нелишен от известна красота. Когато ни видя, в светлосините му очи проблесна слаб лъч на надежда.
— Здравей, Уилсън, стари приятелю — каза Том, като го тупна весело по рамото. — Как е работата?
— Не мога да се оплача — отвърна неубедително Уилсън. — Кога ще ми продадете онази кола?
— Идущата седмица; моят човек сега работи нещо по нея.
— Малко бавничко работи, а?
— Не, не работи бавничко — рече студено Том. — Пък ако гледаш на тази работа така, може би ще е по-добре в края на краищата да я продам другаде.
— Не искам да кажа това — побърза да се оправдае Уилсън. — Просто мисълта ми беше…
Гласът му замря и Том огледа нетърпеливо гаража.
После чух стъпки по някаква стълба и в миг пищната фигура на една жена препречи светлината, идваща от вратата на канцеларийката. Тя беше към трийсет и пет годишна и малко едра, обаче носеше плътта си чувствено, както някои жени умеят да правят това. Лицето й над тъмносинята рокля на капки от крепдешин, не съдържаше никакъв проблясък или лъч на хубост, но от цялата й снага лъхаше жизненост, която се долавяше веднага, като че ли горещата й кръв можеше да закипи всеки момент. Тя се усмихна бавно, мина край съпруга си, сякаш той изобщо не съществуваше, и се здрависа с Том, гледайки го право в очите. После навлажни устните си и без да се обръща, каза на мъжа си с мек, дрезгав глас:
— Защо не донесеш столове, та човек да може да седне?
— О, разбира се — съгласи се бързо Уилсън и тръгна към малката канцеларийка, като веднага се сля а циментеносивия цвят на стените. Белият прах обви тъмнея му костюм и пепелявата му коса, така както обвиваше всичко наоколо — освен съпругата му, която се приближи към Том.
— Искам да те видя — каза Том жадно. — Вземи следващия влак.
— Добре.
— Ще те чакам до вестникарската будка на по-ниския перон.
Тя кимна и се отделя от него точно когато Джордж Уилсън се появи с два стола от вратата на канцеларийката си.
Почакахме я надолу по пътя, където не можеха да ни видят. Това беше няколко дни преди Четвърти юли и едно сиво, мършаво италианче поставяше фишеци край железопътната линия.
— Ужасно място, нали — каза Том, разменяйки смръщен поглед с доктор Екълбърг.
— Страшно.
— За нея е добре да се маха понякога оттам.
— Съпругът й не възразява ли?
— Уилсън? Той мисли, че тя отива на гости у сестра си в Ню Йорк. Толкова е тъп, че просто не съзнава, че живее.
Така Том Бюкенан, приятелката му и аз отидохме заедно в Ню Йорк — всъщност не съвсем заедно, тъй като мисис Уилсън седеше дискретно в друг вагон. Том зачиташе поне дотолкова деликатността на онези обитатели на Ист Ег, които може би бяха във влака.
Беше сменила роклята си с кафяв муселин на фигури, който се опъна плътно по възшироките й бедра, когато Том й помогна да слезе на перона в Ню Йорк. Тя си купи от вестникарската будка един брой на „Нюйоркски клюки“ и едно филмово списание, а от дрогерията на гарата крем за лице и малко шишенце парфюм. Горе, в кънтящия мрачен тунел, тя пропусна четири таксита, след което избра едно ново, бледолилаво със сива тапицерия, и с него ние напуснахме гарата и излязохме на блесналата слънчева светлина. Но веднага се извърна рязко от прозореца, и като се наклони напред, почука на предното стъкло.
— Искам да си взема едно от онези кученца — каза нетърпеливо тя. — Искам едно за апартамента. Хубаво е човек да си има куче.
Със заден ход колата се приближи към един побелял старец, който странно много приличаше на Джон Д. Рокфелер. В провесена на врата му кошница се бяха свили десетина новородени паленца от неопределена порода.
— Каква порода са? — запита нетърпеливо мисис Уилсън, когато той се приближи до прозореца на таксито.
— Всякаква. Каква порода искате, госпожо?
— Бих желала да имам едно от онези полицейски кучета, но сигурно нямате такива.
Човекът се завзира неуверено в кошницата, пъхна си ръката и извади едно, държейки го за врата, докато то се гърчеше.
— Това не е полицейско куче — забеляза Том.
— Не, не е точно полицейско-рече човекът с разочарование в гласа си. — По-скоро е от породата еърдейл. — Той прокара ръка по кафявия му, приличен на парцал за миене гръб. — Погледнете този кожух. Кожух и половина. Това куче никога няма да ви създава неприятности с разни настинки.